Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Рудолф Сайвък и Джералд Ерлих бяха едно и също лице.

Изобщо нямах спомен от това пътуване. Заспах още преди да стигнем до Уест Сайд Драйв и се събудих, след като тя ме разтърси. През мъглата гласът й продължаваше да ме вика и дори за няколко секунди ми се струваше, че това е Велда, после отворих очи и видях, че Лаура ми се усмихва.

Дъждът беше спрял, но в тишината на нощта долавях тихия звук на капките, които се отронваха от сенките на сините смърчове около къщата. Зад дърветата лампата при входната врата хвърляше бледи жълти отблясъци.

— А прислугата? Няма ли да си помислят нещо, че идваме по това време?

— Не, вечер съм сама. Двойката, която работи тук, идва само през деня.

— Още не съм ги виждал.

— Досега все идваш, когато имат почивен ден.

Направих гримаса на раздразнение.

— Ти си луда, малката. След онова, което се случи, винаги трябва да оставяш някого тук.

Тя протегна ръка и погали една бръчка около устата ми.

— Опитвам се — каза тя, после се наведе над мен и ме докосна с устни — нежно влажни и сладко топли, а връхчето на езика й — пронизващ пламък. Направи го твърде бързо, за да успея да я сграбча и да не й позволя да го угаси.

— Престани да ми промиваш мозъка — казах аз.

Тя се засмя с дълбок гърлен смях.

— Никога, мистър Супермен. Твърде дълго ми липсваше.

И без да дочака отговора ми, тя отвори вратата и излезе от колата. Аз се измъкнах от другата страна, качихме се заедно по стълбите и влязохме в къщата. Странно беше това усещане, че се прибираш у дома. Всичко беше тук — и къщата, и жената, и взаимното желание — една инстинктивно завладяваща страст, която и двамата изпитвахме един към друг, и дори и да осъзнавахме, че има други, по-важни неща, това не ни вълнуваше, защото винаги съществува едно „по-късно“.

Във всекидневната имаше голямо канапе с овехтяла кожена тапицерия, скрита някъде уредба, от която звучаха Дворжак, Бетховен и Чайковски. Там сред всичко това Лаура се беше обвила в метри ефирна материя, която изобщо не скриваше топлината на тялото й, нито пък ограничаваше разцъфналата пищност на бедрата и гърдите й. Лежеше тихо в прегръдките ми, отдаваше ми всичко на мига, за да му се насладя както желаех, и само на моменти ускореното й дишане издаваше удоволствието, което изпитваше, докато я докосвах нежно и я галех с върха на пръстите си. Очите й бяха затворени, лека усмивка на наслада пробягна по ъгълчетата на устните й и тя се сгуши в мен с въздишка на задоволство.

Нямах представа колко време стоях там, потънал в мисли. Оставих ги да се изнижат през съзнанието ми от начало до край — първо онази част, която ми беше известна, и после другата, за която все още не знаех достатъчно. Както винаги, налагаше се определен стил.

Няма убийство без стил. Той е втъкан вътре, нишките се преплитат, сътворяват изкусен гоблен и докато цветовете на фона си личат ясно от самото начало, картината се откроява едва накрая. Но кой беше тъкачът?

Кой стоеше невидим зад стана, стиснал в едната си ръка совалката на смъртта, а в другата — чилето на живота? Потънах в сън, докато се опитвах да проникна зад фасадата на тази гигантска фабрика за убийства. Сънят беше така дълбок и толкова дълъг, че когато се събудих, вече не мислех и не си спомнях абсолютно нищо.

Когато ярката слънчева светлина, която струеше в стаята, ме събуди, установих, че съм съвсем сам. Бях полегнал удобно, обувките ми бяха свалени, вратовръзката — разхлабена, а отгоре ми беше метнато светло индианско одеяло. Отметнах го на една страна, обух се отново и станах. Трябваше ми известно време, докато осъзная какво не беше наред и после видях 45-калибровия си пистолет, закачен за ремъка с кобура на облегалката на един стол, закрит със сакото ми. Докато се пресягах да го взема, тя влезе в стаята с цялата пищност на лятното утро. Носеше поднос с кафе и ми прати въздушна целувка.

— Е, здравей — каза тя.

Остави подноса на масата и наля кафето.

— Не беше лесно да те разсъблече човек.

— Защо си си правила този труд?

Лаура вдигна поглед и се засмя.

— Трудно се получава да спиш с мъж, който не си е махнал пистолета. — Тя ми подаде чашата. — Заповядай, пийни си кафе. Захар и мляко?

— И двете. Много се радвам, че не е сметана.

Тя ги добави към кафето и го разбърка.

— Ти си сноб, Майк. По някакъв свой начин. — Направи към мен гримаса и се усмихна. — Но аз обичам снобите.

— Би трябвало да си свикнала с тях. Ти си тази, която се движи в разни шикозни компании.