Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Те не са сноби като теб. Всъщност представляват просто едни изплашени хора, които се крият зад разни пози. Истинският сноб си ти. А сега ме целуни за добро утро или за добър ден. Вече е един. — И тя повдигна лице към мен, поднасяйки устните си. Поех ги за миг, но дори и това мимолетно докосване отново събуди желанието в мен.

Лаура плъзна ръка под моята и ме преведе през къщата към вратата и после навън до моравата край басейна. Слънцето над нас беше ярко и прежуряше, а въздухът ухаеше с аромата на планините.

— Да ти донеса ли нещо за хапване? — попита тя.

Притиснах с ръка нейната.

— Засега ти ми стигаш.

Тя подуши рамото ми, сбърчи нос и се усмихна. Двамата извадихме столовете от алуминий и пластмаса и докато тя отново се върна вътре, за да донесе кафето, аз се настаних в своя.

Сега може би щях да успея да се отдам на мислите си.

Тя ми наля втора чаша, седна срещу мен и чувствайки на какво се дължеше моята вглъбеност, каза:

— Майк, няма ли да е по-добре, ако ми разкажеш за това? Аз съм добър слушател. Ще бъда просто някой, към когото можеш да отправяш хипотетични въпроси. Лео постоянно ме използваше по този начин. Наричаше ме своя резонатор. Можеше да мисли на глас, но когато го правеше, докато е сам, му се струваше глупаво и затова предпочиташе да бъда край него. — Тя млъкна за момент, а очите й бяха сериозни и изпълнени с искрено желание за помощ. — Твоя съм за всичко, което пожелаеш, Майк.

— Благодаря ти, котенце.

Свърших с кафето и оставих чашата на масата.

— Ти се страхуваш от нещо — каза тя.

— Не от. За. Както и за теб, момичето ми. Казах ти, че едно време бях непрестанен извор на неприятности. Където и да съм, винаги става напечено, а когато си играеш на патлаци, вечно има заблудени куршуми и на мен никак не ми се иска да се изпречиш пред някой от тях.

— Аз вече веднъж се случих там, помниш ли?

— Само защото не успях да скоча навреме. Станал съм по-бавен. Твърде дълго бях далеч от всичко това и съм отвикнал да бъда предпазлив.

— А сега вече внимаваш ли?

През малкото разстояние, което ни разделяше, очите ми се взряха в нейните.

— Не. Пак съм си същия глупак. Имам съмнения, че са ни проследили дотук, но това е само предположение. Имам и патлак в къщата, но бихме могли да се окажем мъртви, още преди да успея да го докопам.

Тя сви рамене с безразличие.

— В съблекалнята имаме и пушка.

— И тя няма да помогне. Това е игра между професионалисти. Втори път няма да ни дадат шанс. Нито пък ти ще успееш да стигнеш до пушката. Освен това, тя е зад басейна, а там е тъмно.

— Хайде, разкажи ми за това, Майк. Разсъждавай на глас пред мен, може би тогава всичко ще приключи по-бързо и ние двамата ще останем на спокойствие. Ако искаш да размислиш, да беснееш или просто ти е нужна реакция, говори, аз ще те слушам внимателно.

— Не ти ли се живее? — попитах аз.

През лицето й премина сянка, а ръцете й, които бяха отпуснати на облегалката на стола, се вкопчиха в нея така, че кокалчетата й побеляха.

— Аз престанах да живея, когато умря Лео. Смятах, че повече никога няма да се върна към живота.

— Малката ми…

— Не, това е истина, Майк. Ясни са ми всичките възражения, които можеш да ми изтъкнеш за обкръжението ни и за настоящото положение, но това все още не значи нищо. Не променя простичкия факт, който проумях преди няколко дни. Аз се влюбих в теб, Майк. Още щом те видях и се влюбих, макар че още тогава си давах сметка, че ще предизвикам неодобрение, че неприятностите ще останат в наследство и че ти може би изобщо не ме обичаш.

— Лаура…

— Майк, аз отново се върнах към живота. Смятах, че съм мъртва, а сега пак съм жива. С нещо да съм те притеснявала?

— Не.

— Няма и да го направя. Един мъж не може да бъде притискан. Можеш само да опиташ, но истинският мъж не търпи принуда за каквото и да е и жената трябва да го знае. Ако все пак успее да го направи, значи просто няма до себе си мъж. — Махна ми с ръка да не я прекъсвам и продължи: — Не ме интересува какво изпитваш към мен. Надявам се, но това е всичко. Стига ми да чувствам, че съм отново жива и където и да се намираш, ти ще знаеш, че те обичам. Това е странен вид ухажване, но и времената са такива, тъй че изобщо не желая да се замислям дали е редно да бъде по този начин. Но бъди абсолютно сигурен в едно — от мен можеш да получиш всичко, което поискаш, Майк. Всичко. Няма нещо, което да ме помолиш да направя, и аз да ти откажа. Каквото и да е то. Ето как безрезервно ти принадлежа. Има начин да се убедиш в това. Просто ми кажи. Ако ми наредиш повече никога да не говоря за тези неща, пак ще се подчиня. Аз те обичам и ти не можеш да ми попречиш.