Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Ако можеше да сложи ръка на гърдите ми или да ме докосне, където и да е, щеше да разбере какво ставаше в мен. Вътрешностите ми се свиха на топка и се преобърнаха, а кръвта в главата ми нахлу с такава дива сила, от която вените ми всеки момент щяха да се пръснат. Но той не ме докосна, а всичко това не беше изписано на лицето ми, така че сега очите му ме гледаха още по-напрегнато в очакване и на най-малката реакция, но не видяха нищо. Абсолютно нищо.

— Ти си едно студенокръвно копеле. — Гласът му прозвуча почти като шепот.

— Казвал си го и по-рано.

Той примигна глуповато зад очилата, взе палтото си и стана.

— Знаеш къде да ме намериш.

— Зная.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Засега не. Благодаря за разрешителното.

— Без проблеми. Ще ми обещаеш ли нещо?

— Разбира се.

— Само не използвай този патлак срещу Дракона.

— Няма да го убивам, Арт.

— Недей. Остави тази работа за мен. Не ми разваляй удоволствието, пък и собственото си.

Той излезе и тихо затвори вратата зад гърба си. Дръпнах средното чекмедже на бюрото, извадих от тайника резервната пачка и кутията с пълнителите и после отново го затворих.

Пакетът, който бях изпратил до себе си, лежеше на масичката до прозореца, където Нат винаги ми оставяше пратките, когато му се налагаше да ги получи от пощаджията. Разкъсах опаковката, измъкнах своя 45-и, проверих как действа и го тикнах в кобура подмишницата си.

Сега вече беше съвсем като в старите времена.

Изгасих лампите в офиса си и се отправих навън. Вече бях стигнал до външната врата, когато телефонът върху бюрото на Велда внезапно иззвъня с такъв пронизителен звук, че за момент, преди да успея да вдигна слушалката, ме разтърси целия.

Когато ми каза „здравей“, гласът й беше гърлен и сочен и ме заля с невероятно желание да я имам още там, още в този миг. Тя също го усети и гласът й забълбука през милите, които ни разделяха.

— Зает ли си тази вечер, Майк?

Времето за мен беше нещо твърде оскъдно, но тя ми липсваше не по-малко.

— Ами… защо?

— Защото пристигам в твоя страхотен град.

— Не е ли малко късно?

— Не. Трябва да съм там в десет часа вечерта, за да се срещна с един твой приятел, и тъй като не виждам защо трябва да пропилявам цяла нощ, си помислих, че каквото и да ти се налага да вършиш, можеш да го свършиш с мен. Нали така?

— За танца са нужни двама, скъпа.

Тя отново се засмя.

— Не го мислех по този начин.

— Разбира се, идвай. Ако ти бях казал не, щях да те излъжа. Кой е този мой приятел, с когото имаш среща?

— Бивш приятел и настоящ враг. Капитан Чеймбърс.

— Това пък защо?

— Не зная. Обади ми се и ме попита дали мога да пристигна. Това би улеснило нещата, тъй като надхвърлянето на преките му пълномощия изисквало доста работа.

— За Бога.

— Майк… аз наистина нямам нищо против. След като по някакъв начин е свързано със смъртта на Лео, готова съм да направя всичко. Знаеш го.

— Да, но…

— Освен това, така ми се предоставя повод да те видя дори по-скоро, отколкото се надявах. Нали?

— Да.

— Скоро ще се видим, Майк. Къде точно?

— В заведението на Мориарти на Шесто авеню и Петдесет и втора улица. Ще бъда там на бара.

— До скоро — каза тя и затвори.

Натиснах с пръст вилката. Времето. Току-що стойността на всичките тези седем години беше пропиляна и сега вече не бе останало нищо. Отпуснах вилката и набрах прекия телефон на Хай Гарднър в редакцията с надеждата, че ще имам късмет да го хвана, преди да е изчезнал. Не се излъгах.

— Майк, ако нямаш работа, ела тук — каза той. — Трябва да приключа с колоната си и ще свърша, преди да дойдеш. Имам да ти покажа нещо.

— Важно ли е?

— Братче, една дума да кажеш, и всички ти се качват на главата. Я задръж малко.

— Петнайсет минути.

— Добре.

Затворих и бутнах телефона назад. И тогава там, където беше стоял, издълбано с нещо остро в дървото, видях едно сърце. Вътре в него имаше две букви — „В“ и „М“. Велда и Майк. Дръпнах телефона обратно, намъкнах се в шлифера си и излязох навън. За да се уверя, че нощта все още ми принадлежеше, слязох долу, изнизах се през задния вход, като минах през дрогерията, и поех на юг по Бродуей към офиса на Хай.

Вратата ми отвори Мерилин, прегърна ме за добре дошъл, а лицето й беше озарено от сладка усмивка.

— Хай е вътре. Чака те — каза тя. — И въобще не ми обяснява каква е тази работа.

— Вече не си му секретарка, а законна съпруга. Сега не работиш за него.

— И слава Богу. Ама пак няма да ми каже.