Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Бени Джо почти успя да направи онова, което започна. Тая игричка трябваше да завърши в Дивия запад — как човек си създава репутация, като тръшва някой здравеняк. Почти успя да измъкне 25-калибровия си патлак, но после пак си стана старият Бени Джо и беше прекъснат насред нещо, което се оказа далеч не по силите му. Изтръгнах желязото от ръцете му, изпразних го, върнах му го и казах:

— Не си търси смъртта без причина, Бени Джо.

Смешното човече на бара с току-що спечеления петдесетак, попита:

— Не ме помниш, нали, Майк?

Аз поклатих глава.

— Преди десет години, ами, преди петнайсет. Пожарът в Картанс?

Аз отново поклатих глава.

— По онова време все още бях репортер. Бейлис Хенри от „Телиграм“. Сега ми викат Пепър. Тогава добре си погърмяхме с Кортес Джонсън и откачената му банда от Ред Хук.

— Това беше много отдавна, приятелю.

— Тогава вестниците писаха, че това ти бил първият случай. Беше получил поръчка от застрахователна агенция „Ейлиът“.

— Вярно — казах аз. — Спомням си този пожар. Сега вече се сещам и за теб. Така и не успях да ти кажа едно благодаря. Цялата проклета война изкарах без една драскотина и накрая да ме треснат при някаква тъпа кражба и за малко да си изгоря вътре. Тъй че, мерси!

— За мен беше удоволствие, Майк. Премията ми беше суперновината, която пипнах с твоя помощ.

— А сега какво ново?

— По дяволите, след онова, което са виждали момчета като нас, може ли нещо да е ново?

Отпих от бирата си и не казах нищо. Бейлис Хенри се ухили и попита:

— А с теб какво става?

— Че какво да става? — Напънах се гласът ми да прозвучи достатъчно отегчено.

Номерът обаче не мина.

— Хайде, Майк. От твоите информации винаги правех най-добрите материали. Дори когато не пиша, редовно чета колоните. Човек отдавна не идва на това място, размахвайки юмруци, ако няма причина. Колко време се валя в калта, Майк?

— Седем години.

— Преди седем години никога не би насочил патлак срещу Сладура.

— Тогава не ми беше необходимо.

— А сега?

— Сега ми е необходимо — повторих аз.

Бейлис Хенри крадешком се огледа наоколо.

— Ти нямаш разрешително за това желязо, Майк.

Аз се засмях, а изразът на лицето ми го накара да замръзне.

— Да не би Капоне да е имал? Това притесняваше ли го?

Другите от бара ни бяха оставили на мира. Двамата симпатяги се бяха върнали на масата си до вратата и наблюдаваха дъжда през прозореца. Музиката от ярко осветения джубокс звучеше странно и необичайно тихо, а на нейния фон разговорите се чуваха като приглушен шум.

Една дъждовна нощ може да върши такива неща. Може изцяло да промени хода на събитията. Сякаш преразпределя времето.

— Какво? — попитах аз.

— По дяволите, Майк, защо поне за момент не се опиташ да ме чуеш? Говоря от десет минути.

— Извинявай, малкият.

— Добре де, знам какво е. Само едно нещо.

— Какво?

— Кога ще ми го зададеш?

Погледнах го и отпих глътка от бирата си.

— Големия въпрос. Тоя, дето дойде тук, за да го зададеш на някого.

— Много разсъждаваш, Бейлис.

Той направи кисела физиономия.

— А, мога и още. Нацелил си някоя едра риба. Това място е особено, като пазар на крадци. Тук случайни хора не идват, защото си е специално място за специални хора. Искаш нещо, нали?

Помислих един момент и после кимнах.

— И какво можеш да ми предложиш?

Осеяното му с бръчки лице се вдигна към мен и на него цъфна една огромна усмивка.

— По дяволите, човече, за теб направо всичко.

— Познаваш ли един тип на име Ричи Коул? — попитах аз.

— Разбира се — каза той небрежно. — Държеше стая над моята. Беше ми добър приятел. Проклет контрабандист, който уж беше посредствен, но се оказа много по-едра риба, защото имаше мангизи, дето дребните пласьори изобщо не могат да помиришат. И все пак си беше готин.

Ето как плетката можеше да започне да се разплита в Ню Йорк, стига да знаеш откъде да я подхванеш. Преплитащите се събития и личности накрая могат да те отведат на кръстопът, където стои някой, и той само с едно махване на ръката може да те отпрати на вярната следа, стига да реши да го направи. Но и самото заплитане съвсем не е проста работа. То е резултат от смесване, преливане и забъркване години наред и въпреки че отговорът изглежда почти случайна работа, всъщност изобщо не е така.

— Още ли живее, там?

— Ами. Отдавна се премести. И вече не е контрабандист.

— Откъде знаеш?

Бейлис изгрухтя и довърши бирата си.

— Че защо един моряк ще държи обзаведена стая, докато го няма?