Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Зная — каза той.

Изчакваше и ме дебнеше да му предоставя и една дума, която би могла да го прати по следите на убиеца. Използвах чашката с кафе, за да скрия собствените си мисли, прехвърлих още веднъж всички възможности, докато вече бях сигурен какво искам, и се облегнах назад.

— Имам нужда от още време — казах аз.

— Времето за мен не е важно. Ричи е мъртъв. Щеше да бъде от значение, ако можеше да го запази жив.

— Но за мен е важно.

— Колко време искаш, за да ми кажеш?

— Да ти кажа какво?

— Това, което Ричи беше решил, че е достатъчно важно, за да го сподели с теб.

Ухилих се.

— Вероятно около седмица.

Сега очите му бяха станали заплашителни, леденостудени зад очилата, всяко едно — недвусмислен ултиматум.

— Добре тогава, още една седмица. По не повече. Само гледай да я надхвърлиш и ще ти покажа номера, за които не си и помислял, когато се налага да накараш човек да се почувства нещастен.

— Дотогава бих могъл да открия убиеца.

— Няма да успееш.

— Едно време не се справях чак толкова зле.

— Беше много отдавна, Хамър. Сега си едно нищо. Не смесвай нещата. Единствената причина, поради която все още не съм те притиснал здраво, е, защото просто не би могъл да ми скроиш някой номер. Ако смятах, че си в състояние, подходът ми щеше да бъде съвсем различен.

Станах и бутнах назад стола си.

— Благодаря ти за доброто отношение. Признателен съм ти.

— Няма защо.

— Ще ти се обадя.

— Добре. Ще чакам.

Тихият, спокоен дъжд беше завалял отново и спускаше влажна пелена над града. Беше нежен и хладен, но все още не достатъчно силен, за да прогони тълпата от тротоарите в баровете или да накара хората да се втурнат към такситата. Беше чудесен дъжд, да повървиш под него, ако не бързаш, приятен дъжд, в който можеш да се отдадеш на размисъл.

Така че аз стигнах до Четирийсет и четвърта улица и завих на запад към Бродуей, следвайки схема отпреди седем години, която бях забравил, но която все още съществуваше. Когато стигнах до „Блу Рибън“, влязох в бара, изпих една халба тъмна бира, казах здрасти на няколко познати физиономии и после се върнах в блясъка на светлината.

Нощният пазач в „Хакард“ ми беше непознат, едно старче със заспал вид, което, изглежда, просто чакаше да му изтече времето, за да може спокойно да напусне живота и да премине в комфортното състояние на мъртвец. Наблюдаваше ме, докато се разписвах в книгата за нощните посетители, закуцука след мен към асансьора и ме остави да сляза, където исках, без да каже и дума, обзет единствено от нетърпението да се върне отново в своя стол на партера.

Намерих ключа си, завъртях топката и отворих вратата.

Мислех си за това колко беше странно, че някои неща могат да затъмнят всички останали, как от най-отдалечените дебри на съзнанието ти излиза онова, което представлява незабавна реакция на внезапен стимул. Разсъждавах си по тези въпроси и докато падах, осъзнах, че някой ме беше ударил, но не достатъчно силно, дадох си сметка, че цигареният дим, чиято миризма усетих, можеше да означава само едно — че съвсем не беше от мен и ако някой все още беше там, той беше чул, че асансьорът спира, беше разполагал с достатъчно време да угаси лампите, да ме причака и… да действа. Но времето не беше променило навика и моята реакция беше по-бърза от неговото действие.

Нещо метално ме халоса отзад по главата и се вряза във врата ми. Въпреки че падах, успях да усетя как той завъртя пистолета в ръката си, дочух изщракването на петле, дръпнато назад. Проснах се по очи, напълно безчувствен, и усетих топлата струя кръв, която се стичаше в яката ми. Лампата отново светна и върхът на някаква обувка ме подритна леко. Нечии ръце претърсиха джобовете ми, а движенията бяха съвсем професионални и пистолетът нито за миг не се отмести. Не можех да се помръдна, без тутакси да се окажа мъртъв, а състоянието ми на мъртвец беше продължило твърде дълго, за да го предизвикам отново.

Спаси ме кръвта. Раната беше голяма и кървеше достатъчно силно, за да го накара да вземе решение, че беше безсмислено да продължава. Краката отстъпиха назад, вратата се отвори, затвори и до мен достигна звукът от отдалечаващи се стъпки.

Добрах се толкова бързо, колкото можах, до бюрото си, измъкнах 45-калибровия, заредих го и натиснах дръжката на вратата. Приятелчето беше изчезнало. Знаех си, че няма да го има. Отдавна се беше изпарил. Вероятно имах късмет, защото той беше истински професионалист. И можеше да ме изчака отвън, ей така, за всеки случай и още първият му изстрел щеше да попадне точно там, където той искаше. Взрях се в ръката си. Тя трепереше твърде силно, за да успее да изпрати куршум дори близо до целта. Освен това, бях забравил да сложа патрон в затвора. В края на краищата с възрастта някои неща се променят.