Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Вече не — казах аз. — Но имаше време, в което това ми беше работата.

— Тогава може би трябва да оставите разследването на упълномощените за това служители.

Смисълът на думите му беше очевиден. Ако Лаура Нап не беше гарантирала за мен и ако за момента не бях възприет като неин приятел, разговорът ни щеше да се проведе в местния полицейски участък. Сочеше ми голям надпис „НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ!“ и изобщо не се шегуваше.

Направих движение с ръка, за да му покажа, че съм разбрал посланието, и продължих да ги наблюдавам. Те отдадоха чест на Лаура и си тръгнаха.

След като вече си бяха заминали, тя се обърна към мен:

— И за какво беше цялата тази работа?

Беше се отпуснала на един крак, сложила ръце на кръста си с непринуден и все пак предизвикателен маниер и леко се мръщеше, докато се опитваше да се ориентира в ситуацията.

— Не знаехте ли, че в сейфа има вградена алармена система?

Тя се замисли за момент и после хвърли поглед към стената.

— Да, сега като ме питате, си спомням, но този сейф не е отварян… от тогава и аз само се сещам, че полицаите обсъждаха някаква алармена система. Изобщо нямах представа как действа.

— Съпругът ви винаги ли държеше в бюрото си картончето с шифровата комбинация?

— Не, адвокатът го откри между вещите му. Държах го в чекмеджето, в случай че някога реша отново да използвам сейфа. Само че това изобщо не стана. — Тя замълча за момент, направи крачка към мен и отпусна ръка върху моята. — Това има ли някакво значение?

Аз поклатих глава.

— Не зная. Беше просто едно хрумване, и то не отсега. Както ви споменах, в най-добрия случай — едно безразсъдно предположение. Всичко, което съм в състояние да кажа, е, че това може да е наложило определен modus operandi — съответна техника на действие — обясних аз. — Възможно е убиецът на вашия мъж действително да се е стремил да докопа тези бижута. Другият човек, застрелян от него, се занимаваше… е, беше дребен контрабандист на скъпоценности. Тук вече се появява нещо общо.

За момент мислите ми ме отнесоха далеч. Отново се озовах в онази болница при леглото на един умиращ и си спомних защо така настойчиво се стремях да открия такава връзка. Усетих как някакви остри нокти раздираха вътрешностите ми, жестокото напрежение, което ме беше обхванало, всеки момент можеше да се скъса като пренавита пружина.

Единствено натрапчивата настойчивост на гласа й ме измъкна обратно в настоящето.

— Майк… Майк, моля ви, Майк!

Когато сведох поглед, видях, че пръстите ми се бяха впили в плътта на ръката й, съзрях безмълвната болка в очите й. Пуснах я и поех дълбоко въздух, който изпълни белите ми дробове.

— Съжалявам — казах аз.

Тя разтърка ръката си и нежно се усмихна.

— Няма нищо. За минута ме оставихте, нали?

Аз кимнах.

— Мога ли да ви помогна?

— Не. Мисля, че тук за мен няма повече работа.

За пореден път ръката й ме докосна.

— Не обичам нещата да приключват по този начин, Майк.

Беше мой ред да пусна една усмивка на благодарност.

— Не съм чак толкова болен. Но съм ви благодарен за загрижеността.

— Вие сте самотен, Майк. Това е страдание.

— Нима?

— Толкова отдавна живея с него, че мога да го разпозная у другите.

— Много го обичахте, нали?

За момент очите й се промениха, заблестяха някак по-ярко и после тя отговори:

— Колкото и вие нея, Майк, която и да е била тя. — Пръстите й леко се стегнаха. — Болката е невероятна. Успях да облекча моята с всичката тази обществена дейност, с която се опитвах да запълня дните си.

— Аз пък използвах бутилката. Беше истински ад, който продължи цели седем години.

— Но сега вече с това е свършено. Все още виждам белезите, но разбирам, че е останало в миналото.

— Така е. Допреди няколко дни аз все още бях отчаян пияница. И сега не съм нещо повече от отрепка, но поне съм трезвен. — Пресегнах се да си взема шапката и почувствах как ръката й се отдели от моята. Изпрати ме до вратата и я отвори. Когато й подадох ръка на сбогуване, тя я пое, а пръстите й в дланта ми бяха стегнати и хладни.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, мисис Нап.

— Моля, наричайте ме Лаура.

— Дадено.

— Можете ли да ми върнете жеста?

— С удоволствие.

— Казах ви, че не обичам разделите. Ще се появите ли отново някой ден?

— Аз не представлявам нищо, за да ме чакате, Лаура.

— За някои, може би. Но вие сте интересна личност. Имате такова особено лице. Човек много трудно може да разбере какъв сте. И все пак се надявам, че някога отново ще се появите, дори и само, за да ми разкажете как се справяте.