Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Опитах се да се надигна, но той опря ръка на гърдите ми, бутна ме обратно на стола, а аз нямах сила да се бия с него. Всеки нерв в мен започна да звъни, а главата ми се превърна в огромна топка пулсираща болка.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Лари.

— Не.

— По-добре си глътни едно.

— Разкарай се.

— Добре тогава, мъчи се. Искаш ли да разказваш още, или да си тръгвам?

— Ще довърша тази история. После можеш да се заемеш с Пат. А като се измъкна оттук, ще си направя план как да ви разбия мутрите и на двамата.

— Чудесно. Значи ще имаш за какво да си мечтаеш. А сега давай нататък.

Изчаках около минута, мислите ми полетяха назад в годините, намествайки парчетата, които ми бяха така до болка познати, че се бяха изгладили по ръбовете.

— В единайсет часа Велда ми звънна на един предварително уговорен номер. Всичко вървеше гладко. Не се случваше нищо необичайно, гостите до един бяха известни личности и с пари, нямаше никакви подозрителни или непознати хора, включително и сред обслужващия персонал в къщата. В момента точно сервирали вечерята в очакване на мистър Рудолф Сайвък, който щял да пристигне всеки момент. И това беше последният ми разговор с Велда.

— Имаше ли рапорт на полицията за случая?

— Разбира се. В 11,15 мистър Сайвък влязъл в залата и след като поздравил гостите, за момент двамата с жена му се качили горе, за да си оправи тя тоалета. Велда ги придружавала. След като половин час по-късно все още не се появявали, една прислужница се качила да провери дали всичко е наред и установила, че горе няма никой. Не се обадила на полицията, защото си помислила, че са се скарали, или нещо подобно, и после са излезли през втория изход в задната част на къщата. Сервирала вечерята с едно неубедително извинение за отсъствието на домакина, след което изпратила гостите и почистила с останалите от прислугата.

На другия ден Марта Сайвък беше намерена в реката, застреляна в главата, а бижутата й бяха изчезнали. От този момент нататък никой повече не видя нито съпруга й, нито Велда.

Тук вече трябваше да спра. Не исках да мисля за онази част, която следваше. Надявах се, че това ще му бъде достатъчно, но когато вдигнах поглед, смръщен, той мислеше напрегнато, като смилаше чутото на порции, все едно че се опитваше да постави диагноза на някакво заболяване. Разбрах, че няма да ме остави да спра дотук.

Той каза:

— Отвлекли са ги с цел да откраднат скъпоценностите?

— Това беше единственият разумен начин, по който биха могли да го направят. В къщата е имало твърде много хора. Един писък и всички са щели да наскачат. Вероятно са заплашили и тримата, казали са им да се отправят без всякакъв шум към мястото, където кражбата би могла да се извърши без риск, така че крадците после да могат да се измъкнат.

— Велда би ли тръгнала с тях?

— Ако са заплашили клиентката, това е бил най-добрият начин да я принудят. За предпочитане е да пожертваш застраховани бижута, вместо да те пречукат. Дори и един удар по главата може да се окаже смъртоносен, ако не е нанесен точно, а по принцип крадците на скъпоценности не прибягват до убийства, освен в краен случай, когато са притиснати от обстоятелствата.

Усетих как раменете ми потръпнаха.

— Не. Разбра се… по тялото. — Направих пауза, а той стоеше търпеливо и чакаше. — Марта беше доста пълна жена с дебели пръсти. Беше си сложила три пръстена на стойност около сто хиляди, които очевидно не са могли да свалят нормално. Бяха й отрязали пръстите, за да ги вземат.

— Разбирам — каза той тихо.

— Беше гадно.

— Какво смяташ, че се е случило, Майк?

Никак не ми се искаше да му разправям, но твърде дълго го бях таил в себе си. Казах:

— Вероятно Велда ги е посъветвала да тръгнат, като е смятала, че ще бъде просто обир без всякакво физическо насилие. Сигурно, когато са се опитали да смъкнат пръстените малко по-грубо, жената се е разкрещяла и ония са я простреляли. Тогава Сайвък и Велда са се опитали да й се притекат на помощ и дотук.

— Какво дотук?

Забих поглед в тавана. Преди всичко ми изглеждаше толкова просто и ясно. И съвсем достоверно, защото беше така ужасно. През всичките тези години си бях наложил да мисля по един определен начин, защото в моята професия си длъжен да знаеш кои са верните отговори.

А сега изведнъж вече не ми изглеждаха толкова верни.

Лари попита:

— Значи те са убили съпруга и Велда, хвърлили са телата им във водата и досега никой не ги е открил?

Умореният ми тон прозвуча убедително.