Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Знаех, че в този момент Лари се опитваше да изтика Пат навън, но въпреки изразените шепнешком протести, човек не спори дълго с един лекар в собствената му болница.

Когато с изщракване вратата отново се затвори, аз казах:

— Добре, приятел, искал си да ме видиш и след като вече си пътник, сигурно е заради нещо важно. Сега ме остави да разбера някои факта, без да увърташ. Не съм те виждал досега. Кой си ти?

— Ричи Коул.

— Добре. И кой те гръмна?

— Един тип, когото наричат… Дракона. Няма име… Не зная как се казва…

— Виж…

Той успя някак да вдигне ръка и немощно махна към мен.

— Остави ме да говоря.

Аз кимнах, придърпах един стол и седнах на страничната облегалка. Стомахът ми отново се беше свил на топка и започваше да ме боли. Плачеше за любимата бутилка и аз трябваше да обърша уста с опакото на ръката си, за да прогоня натрапчивата мисъл.

Мъжът направи гримаса и поклати глава.

— Ти… никога няма да го направиш.

Облизах устни с език, но по тях нямаше капчица влага.

— Да направя какво?

— Да я намериш, преди да е станало късно.

— Кого?

— Жената. — Очите му се затвориха и за момент на лицето му се изписа облекчение. — Онази жена… Велда.

Стоях там, сякаш бях скован от парализа, за секунда напълно обездвижен, с внезапно замръзнало съзнание и тяло, което се беше вдървило в един оглушителен безмълвен вик при споменаването на името, за което отдавна смятах, че е изписано на някой гроб. После вледеняващият студ беше заменен от една още по-ужасна изпепеляващо гореща вълна, а аз продължавах да седя там, стиснал ръце в юмруци, за да не им позволя да треперят. Велда.

Той ме наблюдаваше напрегнато и за момент трескавият блясък в очите му беше изчезнал. Видя какво стана с мен, когато спомена нейното име, и на лицето му се изписа странно изражение на одобрение.

Накрая успях да изрека:

— Ти си я познавал?

Той кимна едва забележимо.

— Познавам я.

Отново ме заля същото чувство и този път беше още по-ужасно, защото си давах сметка, че той не лъже и че тя беше жива, беше някъде. Жива!

Съвсем съзнателно положих усилие да овладея гласа си.

— Къде е тя?

— В безопасност е… за момента. Но ще я убият… ако не я намериш. Онзи, дето му викат Дракона, също я търси. Ще трябва да се добереш до нея пръв.

Бях останал почти бездиханен.

— Къде?

Искаше ми се да го сграбча и да изтръгна от него отговора, но той беше твърде близко до границата на вечната нощ, за да го докосвам.

Коул успя да пусне една крива усмивка. Думите му костваха невероятно усилие. Скоро щеше да свърши.

— Дадох един плик на Стария Дюй. Будката за вестници на Лексингтън до бар „Детелина“… за теб.

— По дяволите, къде е тя, Коул?

— Не… ти трябва да откриеш Дракона… преди той да се е добрал до нея.

— Защо аз, Коул? Защо по този начин? Защо не се обърнеш към ченгетата?

Усмивката все още висеше на устните му.

— Нужен е някой… безпощаден. Някой много ужасен. — Очите му бяха впити в моите, трескаво блестящи, отразяващи последно усилие за живот. — Тя каза… че ти би могъл… ако някой успее да те намери. Нямаше те… много дълго. — Сега вече се бореше със сетни сили. Оставаха му само секунди. — Никаква полиция… ако не стане наложително… Ще разбереш… защо.

— Коул…

Затвори очи, после успя да ги отвори отново и прошепна:

— Бързай!

И повече никога не успя да ги затвори. Сивата пелена се спусна, погледът му стана безжизнен, стаил неизказани неща, заради които бих жертвал едната си ръка, само да успеех да ги науча.

Стоях до леглото, вперил поглед в мъртвеца, а мислите ми търсеха опора в един мозък, все още подгизнал от твърде много поркане в голям брой барове. Не бях в състояние да разсъждавам и затова просто гледах и се питах в какъв ли момент, такъв като него беше намерил човек като нея.

Коул беше едър мъж. Лицето му, върху което се бе настанило спокойното изражение на смъртта, беше с груби черти, масивна челюст, покрита със синкава четина, и нос, счупен високо горе в основата си. Край едното му око преминаваше белег, който се скриваше чак в косите му, и би могъл да е оставен от удар с нож. Коул си беше мъжага и половина. В известен смисъл безпощаден тип с приятна външност, чиято работа беше да създава неприятности.

Ръката му, отпусната на чаршафа, беше с едри пръсти и яка китка. Кокалчетата му бяха покрити с белези, но никой от тях не беше скорошен. Стари белези от отдавнашни битки. Ноктите му обаче изглеждаха някак несъвместими с тази ръка. Бяха плътни и квадратни, но грижливо поддържани. Отразяваха цялото старание, което можеше да им посвети един маникюрист, посещаван веднъж седмично.