Елиът Шрифер: Училище за лоши момичета

Всички момичета мълчаха.

Жената отпред също стоеше мълчаливо и оглеждаше всяка от нас поотделно с леден поглед. Когато най-после проговори, гласът й беше също толкова студен, с лек, едва доловим акцент, който показваше, че е прекарала години на места отвъд границите на континента.

— Добре дошли в „Хидън Оук“ — започна тя. — Името ми е д-р Спайсър и заедно с д-р Зилинска отговаряме за психиатричното отделение на това училище. През първия месец от престоя ви тук ще трябва да изпълнявате всяка една задача, която училището изисква от вас, независимо колко усилия, напрежение или дискомфорт ви коства това. Отзивите за „Хидън Оук“ са толкова добри именно защото следим изключително стриктно всяка една от вас да изпълнява задълженията си и да бъде заобиколена от най-благоприятните за нейното състояние влияния. Всяко неподчинение само ще утежни и без това незавидната ситуация, в която се намирате. Затова ще обръщаме специално и непрекъснато внимание на поведението на всяка една от вас и обкръжението й. Отсега ви предупреждавам да не се противопоставяте на процеса. Той е за ваше добро.

Лежах в леглото си, притисната до стената. Блъскането и крясъците пред вратата ми ставаха все по-истерични. Всеки момент те щяха да нахълтат и да ме отведат. Нямаше да имам време да се сбогувам с Тревор. Дори нямаше да мога да се преоблека. Щях да си остана с мръсната тениска, която миришеше на застояло. И чак сега точно тази мисъл ме накара да изгубя контрол. Започнах да крещя.

Знаех защо искат да се отърват от мен и една малка част от мозъка ми почти беше съгласна с тях. Но все още смятах да го направя, колкото се може по-трудно. Нямаше да се дам толкова лесно. След като родителите ми пристигнаха, за да „се справят с инцидента“, аз се затворих в стаята си, отказвайки да изляза, нито да разговарям с тях, нито да ям. Добре, че имах малко запаси от шоколад под леглото.

И сега, чаках момента, в който баща ми най-после щеше да разбие вратата, а майка ми да нахлуе бясно и да ме издърпа навън, стиснала лакътя ми с желязна сила. Щеше да ми крещи да я погледна в очите, все едно съм малко момиченце, което е счупило любимата й ваза. Де да беше това. Уви, беше много по-лошо. И ето, вратата се отвори с трясък и погледът ми срещна нейния. Очите й бяха мокри от сълзи, примесени с обичайното разочарование от мен. Но имаше и нещо друго. Обвинение. Тя ме винеше за станалото. Когато ме издърпа от леглото и ме запрати към гардероба, ноктите й оставиха червени следи по ръката ми. Тя ме винеше. И сега щях да бъда наказана.

— Ще ви запозная с няколко от основните правила в „Хидън Оук“, преди да продължа по-нататък. Тук носим униформи и за да предотвратим всякакви бъдещи опити за несъобразяване с това, личните ви дрехи и вещи ще бъдат иззети от вас и заключени, докато не стане време да напуснете. Няма да имате достъп до нещата си по никакъв повод. Най-необходимите ви женски принадлежности и разрешени лекарства ще ви бъдат дадени от училището. Ако искате да четете книга, можете да проверите дали я има в училищната библиотека веднага, щом занятията започнат.

Тя се усмихна, все едно беше казала някаква шега. Никоя от нас не се засмя.

— Няма да имате право да използвате мобилните си телефони и няма да имате достъп до интернет, докато сте тук. Телефоните ви вече са заключени. Ще ви помолим да напишете имейлите си и паролите за достъп до тях, за да проверяваме писмата ви. Ако не съдържат нищо обезпокоително, те ще бъдат принтирани и след това ще ви бъдат раздадени, за да ги прочетете. Ако не желаете да споделяте достъпа до електронната си поща с нас, просто се примирете, че няма да получавате, каквито и да било писма. Родителите ви са инструктирани да се свързват директно с училището в случай на нужда. Трябва да разберете — те са дали съгласието си вие да бъдете тук най-малко за осемнадесет месеца. В очите на щата в момента ние сме вашите настойници. Вашето присъствие тук се смята за недоброволно. Следователно не можете да напуснете без наше разрешение. В миналото си всички вие сте използвали неподчинението и лошото си поведение, за да избегнете нещо. Тук това единствено ще увеличи времето ви за престой в училището и ще ви създаде още по-големи неудобства. Ясно ли е?

Никоя от нас не проговори. Д-р Спайсър впи очи в момичето пред себе си — високо и намръщено, с къса момчешка прическа. То отвърна на погледа й ядно и за няколко секунди това заприлича на състезание, сякаш двете бутаха с поглед нещо невидимо между тях. Накрая видях как момичето леко потрепери и извърна поглед, като каза глухо: