Елиът Шрифер: Училище за лоши момичета

Ако трябва да бъда честна, не се чувствах особено опасна, когато пристигнах. Ако не друго, то приличах на нещо като смачкана версия на себе си. Не знаех нито къде отивам, нито какво да очаквам, нито какво щеше да се случи с мен. Вероятно бях единственото момиче в историята на училището, което е пристигнало с автобус. През двата дни път от Тексас до Колорадо имах хиляди възможности да избягам и просто да се изгубя някъде из света. В Остин, Оклахома сити или в Денвър можех просто да потъна в градовете, вместо да се шляя безцелно около автоматите за кафе и да чакам трансфера си. Но истината е, че дори не ми мина през ум да се опитам да избегна училището, към което пътувах — каквото и да ме чакаше там. Двойно по-голям ужас ме обземаше при мисълта, че ако избягам, ще бъда съвсем сама на света.

Не зная. Ако бях на мястото на Тревор, досега щях да съм проверила номерата на всички улични телефони на спирките на рейсовете ми и да звъня отново и отново, докато някой не ми вдигне. Все пак той знаеше точните часове, в които щях да чакам на автогарите в десетките скучни градчета. Бях му ги написала на ръката с химикалка. Помня, че след като спрях да изписвам графика си на ръката му, вдигнах поглед и видях нещо подобно на мъка върху лицето му. Тогава реших, че може би му е тъжно, защото заминавам. Но по време на последната дълга част от пътуването ми, докато гледах навън със залепено на прозореца чело, ме връхлетя мисълта, че е изглеждал тъжен, само защото буквално се бях татуирала на ръката му. Всичко, което исках, беше да мога просто да поговоря с него за няколко минути и да ми каже, че греша.

Когато най-после стигнах до последната спирка, разбрах, че „Хидън Оук“ е погребано дълбоко в горите на Колорадо и за моя изненада — там автобусна спирка нямаше! Съответно нямаше и транспорт. Когато шофьорът ме остави на разклонението, нямах никаква представа накъде трябва да тръгна. И тогава видях, буквално скрит в бурени и треволяци, тесен черен горски път, водещ право в гората пред мен. Наблизо беше забита стара дървена табела с надпис „Хидън Оук“ — училище за момичета — 0.2 мили .

Затътрих се нагоре по прашния път, като спирах за почивка на всеки десет минути — куфарът ми не беше чак толкова голям, но не можеше да се търкаля по камъните, затова се наложи да го нося. Изведнъж чух познат шум от мотор на кола зад мен — обърнах се и видях да се приближава голям черен седан. От онзи тип, който имат само хората, които можеха да си позволят лични шофьори. Колата ме подмина бавно и след това спря. Прозорецът се отвори и видях добре изглеждащ възрастен човек, който ме попита дали имам нужда от превоз. В тази секунда отвътре се чу остър женски глас и мъжът се обърна, явно към седящата до него жена. После колата шумно потегли. Докато се отдалечаваше, видях как от задната седалка назад гледаше момиче.

Ако не беше куфарът ми, стигането до училището нямаше да бъде чак такъв проблем. Но тъй като спирах много често, за да си поема дъх, накрая пристигнах с изострени до крайност нерви. Знаех, че съм в кофти настроение. Винаги знам, когато съм такава, но това не значи, че правя нещо, за да го спра. Не виждах изцяло сградата на училището, но това, което се разкри пред погледа ми, приличаше по-скоро на някаква средновековна крепост или по-точно — затвор. В момента обаче единственото ми желание беше да намеря на кого да си изкарам яда — най-добре би било да попадна на някой отговорник, на който да се разкрещя, че не ме е предупредил за четиричасовия преход през гората.

Щом влязох през входната врата, хвърлих куфара си на пода с всичка сила. Чу се трясък, все едно някъде наоколо беше гръмнала бомба. Мъжът от колата беше вътре заедно с киселата си жена. Дъщеря им, глуповато на вид момиче с огромни очила, приличаше на героиня от онези предавания, в които накрая я очакваше пълно преобразяване. Тя ме погледна особено критично. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се извини на родителите си от мое име за вдигнатия шум. Естествено, тя щеше да ми стане съквартирантка, макар тогава още да не го знаех. Господ е жесток понякога.

— Извинете — изстрелях аз пред начумерените им погледи. Все пак знаех как да бъда любезна.

Отместих очи и се огледах наоколо. Цялото фоайе беше от сив камък и от единия му край като че ли се излизаше на някакъв вътрешен двор. Точно до нас имаше огромна врата от дебело непрозрачно стъкло, на която пишеше с печатни букви АДМИНИСТРАЦИЯ.

Видях как устата на майката се отвори, вероятно за да отвърне нещо грубо, и се зачудих защо ли този симпатичен човек още не я е зарязал за някоя по-мила, млада (и по-красива) жена, когато вратата до мен внезапно се отвори. Излезе строга на вид жена. Добре познавах този тип — така изглеждаха заместник-директорките. Или намръщените сервитьорки, които отказват да ти налеят повече кафе, само и само да се разкараш по-бързо.