Елиът Шрифер: Училище за лоши момичета

— Ясно е.

След това ситуацията се повтори с всяка от нас поотделно. Бях последна.

— Ясно е — кратко отговорих аз, когато ледените очи се вкопчиха в мен.

— Направихме, каквото можахме за теб — чух да казва майка ми, не за първи път.

Тя приготвяше закуска и дори не си направи труда да остави шпатулата, когато се обърна към мен. Видях как цялата бе покрита с остатъци от яйце и чили и идеята, че мама беше прекарала поне половин час, за да ми направи закуска, която не пожелах да изям, почти ме накара да се разплача.

— Не искам да ходя — отвърнах тихо аз, притискайки с ръка пресните червени следи от ноктите й. Бяха започнали да се пълнят с кръв. — Знам, че не мога да остана в Тексас и не мога да се върна с вас в Рондок, но… няма ли къде другаде да ида?

Очите на майка ми започнаха да се пълнят със сълзи. Но не от мъка. От яд.

— След това, което се случи тук, не бих могла да помоля никой да се грижи за теб.

Това беше. Те просто приключиха с мен. Искаха да се махна от живота им.

Д-р Спайсър задържа погледа ми за секунда. Потреперих.

— Радвам се, че се разбираме — продължи тя. — Това място в миналото е представлявало училището „Хийт“ — едно от най-големите и престижни момчешки училища в Съединените американски щати. През 1990 година, в резултат на събитие, което предпочитам да не коментирам, училището е било затворено. Години по-късно, сегашната ни директорка получила правото да го отвори наново, като го превърне в уникално място за терапевтични процедури и контрол на момичета с лошо минало. Вие. Момичетата, които посещават „Хидън Оук“, имат много общи черти, макар да са ги проявявали по различни начини. Всички сте отказали да се подчините на общоприетите норми в обществото и всички други методи да бъдете вкарани в правия път са се оказали неуспешни. Вие сте самотни. Мразите себе си. Поради някаква причина сте решили, че нямате контрол върху живота си и бъдещето си. Може би не сте били достатъчно оценявани в предишните ви училища. Може би смятате, че родителите ви не са ви обръщали достатъчно внимание. Неспособни сте да си представите едно добро бъдеще, затова разчитате на временните задоволявания на нуждите си. Отчаянието ви е толкова голямо, че можете да живеете само от днес за утре, опирайки се на наркотици, самонараняване и криминални прояви.

— Не съм го убила! — извиках аз.

— Просто си събери багажа — отвърна кротко майка ми.

— На повечето от вас е било казано, че страдате от маниакална депресия. За една малка част, това може би е вярно. Останалите просто сте със сгрешена диагноза. Това, от което страдате, е чисто и просто негативно отношение към света, което далеч не може да бъде определено като депресия. Вие сте нечестни със самите себе си. Веднъж щом успеем да прекроим мисленето ви, тези депресивни симптоми ще изчезнат от само себе си. Няма да приемаме твърдението, че сте болни, като оправдание да не вършите задачите си. Ако получите двойка на есе, тя ще бъде, защото не сте се постарали достатъчно, а не защото сте имали депресивна криза или личностно разстройство. Поради тази причина, няма да ви изписваме никакви лекарства за подобряване на концентрацията, с каквито, предполагам, сте свикнали досега. Повтарям — никакви.

Моментът изобщо не беше подходящ да си позволя да се разсейвам, но не можех да се сдържа да не огледам бъдещите си съученички затворнички. Честно казано, изобщо не бях впечатлена. Очаквах момичетата да бъдат като извадени от някой евтин хорър — с гривни с шипове на ръцете, белези и гневни изражения. Е, да, такива погледи имаше няколко, но като цяло бихме могли да минем за една съвсем обикновена група от ученички, строени на първия си учебен ден. Единственото момиче, което вече бях срещнала, беше бъдещата ми съквартирантка. Казваше се Кармен. Смешно е, тъй като това име би подхождало на някоя страхотна красавица. Според мен, на нея повече щеше да й отива името Марта или може би Берта, или някое подобно тъпо име на героиня от скучен роман.

Чудех се с кое от тези момичета щяхме да станем приятелки. Ако изобщо успеех да си намеря такива. Надявах се да се сприятеля поне с една от тях, но нямаше гаранция. Откакто се помня момичетата винаги са били гадни с мен. Неволно погледът ми се спря в другия край на стаята, където едно до друго бяха застанали две страшно високи момичета (сестри, вероятно), а до тях стоеше ослепителна азиатка (филипинка, може би?) с озадачен израз на красивото си лице, който подсказваше, че определено е чужденка. Видях как две от момичетата бързо си предадоха бележка и усетих внезапен прилив на завист. Ето че приятелствата вече се заформяха. Единственият човек достатъчно близо до мен, за да му предам бележка беше Кармен. Но тя просто не изглеждаше като да е от този тип.