Елиът Шрифер: Училище за лоши момичета

— В „Хидън Оук“ едно от най-важните правила, които трябва да се научиш да спазваш, е да отговаряш на всеки въпрос, който аз или някой от другите преподаватели ти задаваме. Можеш да не кажеш това, което трябва, но задължително трябва да отговориш.

— И защо трябва да правя, каквото и да било от нещата, които ме задължавате? Очевидно е, че не желая да бъда тук.

— Не смятам, че е толкова очевидно, Анжела. Много от момичетата са очаровани от факта, че най-накрая се намират на място, където може да им се помогне.

— Ами… очарована съм за тях.

Д-р Зилинска ме погледна мълчаливо за няколко секунди, сякаш искаше да ми каже, че току-що съм разкрила повече, отколкото съм искала. След това сведе поглед към огромната папка в ръцете си, която явно представляваше моето досие.

— Преди да те заведат до стаята ти, ще използвам времето, за да ти задам няколко бързи встъпителни въпроса относно миналото ти. Просто за да се уверим, че мястото ти наистина е тук.

— Окей.

Това определено щеше да е забавно. Интересно ми беше на кое ли от всичките ми провинения щеше да се спре. Тъкмо щях да разбера какво точно представлява този „специален тип момичета, на които мястото е тук“ и как да се държа занапред.

— Кога си поискала да се преместиш да живееш при дядо си?

Ох. Още сме в началото и вече пита за това.

— Миналото лято — отвърнах. — Преди една година.

— И какво накара родителите ти да те изпратят да живееш при него през изминалата година?

— Защо смятате, че са ме изпратили? Аз поисках да отида.

— Права си, просто предположение. Добре, тогава защо ти искаше да отидеш?

— Израснала съм в малък скучен град във Вирджиния. В училище осъзнах, че всъщност не харесвам никой от съучениците или приятелите си. Просто исках промяна. Бях отегчена.

Естествено, не добавих, че се бях научила да запълвам тази скука в живота си, като се закачам с доста по-възрастни от мен мъже и тормозя момичетата, които не искат да бъдем приятелки.

— Била си отегчена?

— Да. Горе-долу това беше причината.

— И затова си поискала да живееш при дядо си в Тексас?

— Баба ми беше починала преди няколко месеца и родителите ми така или иначе се тревожеха дали дядо няма да се подхлъзне под душа, или да остави печката включена, без да има някой да се обади за линейка, ако това се случи. Такива работи. И аз предложих да отида при него и да уча в училището в Хюстън.

— И твоите родители са ти имали достатъчно доверие, за да ти поверят задачата да се грижиш за дядо си?

Не се сдържах да извъртя подигравателно очи.

— Естествено. Не съм чудовище все пак.

— Не е нужно да бъдеш чудовище, за да не можеш да се отнесеш отговорно към дадената ти задача. Просто смятам, че това е било много трудно за теб, непрекъснато да се грижиш за него.

Знаех чудесно накъде насочваше разговора. Щом тя не искаше да го каже, аз щях го направя.

— Чудите се дали нямам нещо общо с инцидента, който се случи, нали?

— Не точно, но щом това звучи логично за теб, нека да го обсъдим. Ако грижите за дядо ти са били прекалено непосилни за теб, то тогава…

— Да?

— Кажи го ти, завърши изречението.

А, не. Не е познала човека, който ще й се даде толкова лесно.

— Тогава нищо. Нямах проблем да се грижа за дядо.

— Училището там по-готино ли беше от старото ти?

— Разбира се. Хюстън има история. Сещате се… музеи, барове.

— Ти посещавала ли си „музеи и барове“?

— Вие сериозно ли ме питате дали съм ходила из музеите?

— Отговори на въпроса, Анжела. Имам много по-голямо търпение с новите ученички тук, отколкото останалите ми колеги. Не го пропилявай още на първата ни среща.

— Да. Посещавах музеи и барове.

— Струва ми се, че си доста под минималната възраст, за да можеш да посещаваш барове.

— Заради кичурите ми е. Правят ме да изглеждам по-голяма.

— С кого се запозна в баровете?

— Хм… момент, да помисля. С отбора по шах?

Д-р Зилинска затвори папката в ръцете си и свали очилата, които издадоха последното си супер силно КЛИК.

— Анжела, боя се, че ако не успеем да проведем дори входящото ти интервю без подобни изказвания от твоя страна, ще ми бъде наистина трудно да намеря място за теб в „Хидън Оук“.

Ще ме изхвърлят, още преди да сме започнали — перфектно! Само че, понеже връщането ми в Тексас при дядо не фигурираше като опция, оставаше да ме върнат при родителите ми, а това въобще не беше добра идея. Трябваше да кажа на жената пред мен нещо, което поне да звучи като истина, и то веднага. Поех си дълбоко въздух и се опитах да преглътна заядливото си настроение. Все пак прекарвах голяма част от живота си в подобни опити, така че не ми беше невъзможно трудно.