Ричард Монтанари: Момичета с броеници

Цветница, 23:55 ч.

Около нея витае някаква зимна тъга, дълбоко заседнала меланхолия. Никак не съответства на шестнайсетте й години. Дори в смеха й не прозира някаква вътрешна радост.

А може радостта изобщо да липсва.

Такива като нея се срещат постоянно: тя винаги върви сама, притиснала учебниците към гърдите си, с поглед вперен в земята, неизменно замислена. Вечно изостава с няколко крачки от останалите момичета и приема с готовност редките трохи на дружбата, които й подхвърлят. Преминала е всички жалони на съзряващата младост, отрупана с чужди грижи. Отказва да приеме хубостта си, сякаш някой й дава право на избор.

Името й е Теса Ан Уелс.

Има дъх на току-що откъснати цветя.

— Не те чувам — казвам й.

— … господ е с тебее — долита слабият глас откъм параклиса. Вероятно е задрямала и съм я стреснал. Взех я рано сутринта в петък, а вече наближава полунощ в неделя. Цялото това време прекара в параклиса, в почти непрестанни молитви.

Самият параклис, естествено, не е истински, а е пригоден от бивш килер, но вътре има всичко необходимо за размисъл и молитва.

— Така не се прави — казвам. — Нали знаеш, че всяка дума носи свой отделен смисъл?

Откъм параклиса:

— Знам.

— Представи си сега колко много хора се молят по света в този миг. Ще вземе ли Бог да си губи времето с неискрените?

— Няма.

Отивам по-близо до вратата:

— А нима искаш Бог да ти покаже презрението си в деня, в който ще грабне живите?1 1 „После ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха, и така винаги с Господа ще бъдем“. — I Солуняни, 4:17. — Б.пр.

— Не ща.

— Добре — отговарям. — На коя десетка си?

Минават няколко секунди, докато ми отговори. В тъмния параклис се налага да брои опипом.

Най-сетне отвръща:

— Третата.

— Почни отначало.

Запалвам и останалите молитвени свещи. Допивам си виното. Макар повечето хора да мислят обратното, ритуалите на светото причастие невинаги са сериозно тържествени — напротив, в ред случаи дават повод за радост и празничност.

Тъкмо да отворя уста, за да подсетя Теса, тя подхваща отново молитвата, но този път ясно, членоразделно и надъхано:

— Радвай се, благодатни Марио! Господ е с тебе…

Надали има по-прекрасен звук от девичата молитва.

— Благословена си ти между жените…

Поглеждам часовника си. Току-що превали полунощ.

— И благословен е плодът на твоята утроба, Исус…

Време е.

— Света Марио, Майко Божия…

Изваждам спринцовката от калъфа й. Пламъкът играе по иглата. Светият Дух е тук.

— Моли се за нас грешници…

Страстната седмица започна.

— Сега и на смъртния ни час…

Отварям вратата и влизам в параклиса.

Амин.

Понеделник, 03:05 ч.

Този час е добре познат на всички, които са го посрещали; час, в който мракът напълно сваля наметалото на здрача, а улиците опустяват и утихват; час, в който сенките се сливат в едно и се разтварят. Час, в който страдалците не вярват в настъпването на зората.

Всеки град си има такъв квартал, неговата си неонова Голгота.

Във Филаделфия той се нарича Саут Стрийт.

И в тази нощ, докато останалата част на Града на братската обич спеше, докато реките се вливаха безмълвно в морето, амбулантният търговец на плът се спусна по Саут Стрийт, сякаш бе сух, пърлещ вятър. Между Трета и Четвърта улица отвори тежка порта от ковано желязо, мина по тясната алея и влезе в частния клуб „Парадайз“. Неколцината пръснати из залата клиенти го видяха и моментално отвърнаха очи. Във втренчения му поглед съзряха портал към собствените си очернени души и усетиха, че и най-малкият контакт с него, дори за миг, би ги обременил с прекалено голямо познание.

За запознатите със занаята му търговецът бе загадка, която никой нямаше желание да разгадае.

Бе едър мъж, над метър и осемдесет, широко скроен, с яки, груби ръце, заплашващи с разправа всеки, който би му се изпречил. Косата му бе с цвета на сламата; имаше студени зелени очи, в които пламъкът на свещта създаваше искри от лъскав кобалт; очи, способни да обхванат хоризонта с един-единствен поглед, без да пропуснат нищо. Над дясното имаше лъскав келоид — въжест белег под формата на обърнато надолу V. Яките му гръбни мускули опъваха докрай дългото палто от черна кожа.