Ричард Монтанари: Момичета с броеници

Играта продължи до разсъмване. След което в седем и половина сутринта, вместо да отиде на лекции, вместо да се юрне надолу по стълбите и да се предаде с разкаяни вопли на милостта на Бърн, Морис Бланчард реши да се обеси. Прекара въже над една тръба в мазето на общежитието, съблече се гол и ритна изпод себе си магарето за рязане на дърва. Последно „да ви го начукам“ към системата. На гърдите си бе залепил бележка, с която обвиняваше Кевин Бърн в тормоз.

Седмица след това в един мотел в Атлантик Сити откриха градинаря на семейство Бланчард заедно с кредитните карти на Робърт Бланчард и окървавени дрехи, натъпкани във войнишка мешка. Още на място си призна, че е застрелял и двамата.

Вратата в съзнанието на Бърн се заключи.

За пръв път от петнайсет години бе сбъркал.

Заклетите врагове на полицията се развихриха. Сестрата на Морис, Джейн, заведе дело срещу Бърн, полицията и градските власти за причинена смърт по непредпазливост. Сами по себе си делата не бяха кой знае колко сериозни, но натоварването започна да нараства многократно — до степен, в която имаше опасност да го съсипе напълно.

И вестниците му се изредиха с купища уводни статии и очерци, които го изкараха по-черен от дявола. В крайна сметка обаче, след като го прекараха през жаравата, „Инкуайърър“, „Дейли Нюз“ и „Сити Пейпър“ се заеха с други теми. Остана единствено „Рипорт“ — жълт парцал, който се обявяваше за алтернативна преса, но всъщност си бе най-долен таблоид — от онези, които се продават по супермаркетите. Та този вестник и най-вече миризливото лайно Саймън Клоуз, който се водеше за негов колумнист, пое някаква необяснима лична вендета. В течение на няколко седмици след самоубийството на Морис Бланчард, Саймън Клоуз публикува една полемика подир друга на тема Бърн, полицията и полицейската държава, наречена Америка, а накрая описа личността, в която Морис Бланчард е можел да се развие — невероятно съчетание от Алберт Айнщайн, Робърт Фрост и Джонас Салк 10 10 Създателят на полиомиелитната ваксина. — Б.пр. .

Преди случая с Бланчард Бърн доста сериозно възнамеряваше да се пенсионира на двайсетата година и да заживее на Мъртъл Бийч, евентуално като собственик на охранителна фирма, по подобие на ред други полицаи, опустошени духовно от жестокостта на живота в бедните градски центрове. Натрупал бе достатъчно стаж като събеседник в цирка на тъпоглавите. Но щом видя демонстриращите пред „Раундхаус“ 11 11 Буквално „Кръглата сграда“ — градското полицейско управление на Филаделфия. — Б.пр. и табелите с остроумия от рода на „Бърн Бърн!“ 12 12 От англ. „Burn Byrne!“ — „Изгорете Бърн“. — Б.пр. — осъзна, че подобен завършек на кариерата му е изключен. Прекалено много бе дал за своя град, че да го запомнят точно по този начин.

Остана на работа.

И зачака.

Все някой ден щеше да се появи случай, който да го върне на върха. Когато напуснеше, щеше да го стори с високо вдигната глава.

До бръснач и до пищов ще се добера — пееше Росета — Да го заколя докат’ спи, или да го гръмна, докат’ бяга…

Бърн допи ирландското кафе 13 13 Коктейл от горещо кафе, ирландско уиски, захар и сметана. — Б.пр. и се настани по-удобно на седалката. Нямаше смисъл да се прибира у дома. След няколко часа му предстоеше двайсет и четири часово дежурство. Днешният ден бе прекарал в приемната. Да не говорим, че напоследък се чувстваше сякаш е призрак в собствения си апартамент — някакъв тъп дух, обитаващ двете празни стаи. Никому нямаше да липсва.

Огледа прозорците на полицейското управление, жълтото зарево на вечно горящия пламък на правосъдието.

Вътре се намираше Гидеън Прат.

Бърн се усмихна и затвори очи. Беше заловил човека си, лабораторията щеше да го потвърди и още едно леке щеше да се отмие от тротоарите на Филаделфия.

А Кевин Франсис Бърн не се чувстваше като принц на града.

Направо си беше цар.

Понеделник, 05:15 ч.

Тук именно е другият град — онзи, който Уилям Пен изобщо не си е представял, докато е разполагал своя „зелен провинциален град“ между реките Скюкъл и Делауеър и си е мечтаел за гръцки колони и мраморни зали, извисяващи се царствено сред боровете. Тук не е градът, пропит с гордост, история и далновидност, не е родилката на духа на една велика нация, а по-скоро една част от Северна Филаделфия, чийто мрак се обитава от мерзки живи призраци с изпити очи. Това е едно низко място, покрито със сажди, изпражнения, пепел и кръв; място, където бащи се крият от очите на децата си и заменят достойнството си срещу едно безкрайно тъжно съществувание. Място, където младите животни се превръщат в стари.