Ричард Монтанари - Момичета с броеници

И ако в ада има бедняшки квартали, те биха изглеждали точно така.

Но някой ден на това отвратително място ще порасте нещо красиво. Гетсиманска градина сред напукания бетон, гнилите греди и разбитите мечти.

Гася двигателя. Пълна тишина.

Тя седи неподвижна до мен, сякаш витае в този предпоследен миг от своята младост. Профилът й е детски. Очите й са отворени, но тя не помръдва.

В младостта настъпва един момент, в който вечно подскачащото и пеещо безгрижно момиченце най-сетне отпраща тези привички в миналото си и отправя поглед към женствеността; време, в което се зараждат тайни познания, които никога никому няма да станат известни. При всяко момиче това става по различно време — при някои още когато са на дванайсет или тринайсет, при други на шестнайсет, че и по-късно, — но е неминуемо, независимо от обществото или расата. И то става не с появата на кръвотечението, както мнозина са склонни да вярват, а с осъзнаването на факта, че останалият свят, най-вече мъжкият, изведнъж започва да ги гледа с нови очи.

От този миг нататък равновесието на силите се премества завинаги.

Не, тя не е вече девица, но един ден пак ще е девица. След бичуването на стълба от тази чума ще дойде възкресение.

Излизам от автомобила и поглеждам на изток и на запад. Сами сме. Нощният въздух вледенява, макар дните да са прекалено топли за сезона.

Отварям и дясната врата и хващам ръката й. Нито е жена, нито дете. И категорично не е ангел. Ангелите нямат свобода на волята.

И все пак притежава покъртителна красота.

Името й е Теса Ан Уелс.

Името й е Магдалена.

Тя е втората.

Но няма да е последната.

Понеделник, 05:20 ч.

Мрак.

Ветрецът донася изгорели автомобилни газове, но и още нещо. Мирис на боя. Може би керосин. А под нея — дъх на боклук и човешка пот. Писък на котка, а след това…

Тишина.

Той я носеше на ръце по опустялата улица.

Тя не можеше да пищи. Не можеше да се движи. Инжектирал й бе лекарство, от което крайниците й станаха оловно тежки и крехки; в мозъка й се разстла тънка сива мъгла.

Светът преминаваше покрай Теса Уелс в порой от туширани цветове и мержелеещи се геометрични форми.

Времето спря. Замръзна. Тя отвори очи.

Вътре са. Слизат по дървени стъпала. Воня на урина и вмирисан салам. След продължителното гладуване започва да й се гади и по гърлото й се качва жлъчка.

Той я полага до основата на някаква колона и подрежда торса и крайниците й, сякаш е някаква кукла.

Слага нещо в ръката й.

Молитвената броеница.

Минава време. Мозъкът й пак отплава надалеч. Отваря очи, когато онзи я докосва по челото. Усеща го как очертава знака на разпятието.

Боже мили, помазва ли я?

Внезапно в съзнанието й затрептяват сребърните нишки на спомените, ефимерно отражение на детството й. Спомня си — как язди кон в окръга Честър, как вятърът брули лицето й, коледната сутрин, кристалните чаши на майка й улавят всички многоцветни светлини от огромната елха, която баща й всяка година купува, Бинг Кросби и онази тъпа песен за Коледа на Хаваите и…

Той е застанал над нея и вдява огромна игла. Говори бавно и монотонно — на латински? — докато връзва възел на дебелия черен конец и го стяга.

И тогава осъзнава, че няма да излезе жива оттук.

Кой ще се грижи тогава за баща й?

Света Марио, Майко Божия…

Оставил я бе да се моли дълго в онази стаичка. Бе шепнал най-отвратителни думи в ухото й. Тя се молеше всичко да свърши.

Моли се за нас, грешници…

Вдигна полите й до средата на бедрата, после чак до кръста й. Коленичи, разтвори краката й. Долната половина на тялото й бе напълно парализирана.

Божичко, сложи край на всичко това.

Сега…

Спри.

И на смъртния ни час…

И точно тогава, на това влажно и гнило място, в този земен ад видя блясъка на стоманения свредел, чу воя на електромотора и осъзна, че най-сетне молитвите й ще бъдат чути.

Понеделник, 06:50 ч.

— Корнфлейкс с какао.

Онзи я изгледа и гневно сви устни. Беше само на два-три метра от нея, но Джесика долови опасността, която излъчва, а едновременно с това в ноздрите й загорча ужасът, който я обзе.

Докато онзи я приковаваше с поглед, Джесика усети как гърбът й приближава ръба на покрива. Протегна ръка към кобура под мишницата си, но той, естествено, бе празен. Започна да рови из джобовете си. В левия: нещо подобно на шнола заедно с две монети от по двайсет и пет цента. В десния: въздух. Великолепно. Докато пада, ще може поне да си вдигне косата и да проведе междуградски разговор.