Ричард Монтанари - Момичета с броеници

Тогава Джесика реши да използва единствената сопа, която бе ползвала през целия си живот, единственото ужасно средство, което бе успяло да я вкара, а в повечето случаи — и да я изкара — от беля. Словото. Но вместо да каже нещо поне малко остроумно или заплашително, тя само успя да промълви несигурно:

— Какво?

А типът повтори:

— Корнфлейкс с какао.

Думите му прозвучаха не по-малко неуместно от самата обстановка: ослепително слънчев ден, безоблачно небе, бели чайки, оформящи мързеливо елипса над главите им. Трябваше да е неделя сутрин, но Джесика долавяше някак си, че не е. Не можеше една неделна сутрин да носи толкова много заплаха, нито да породи толкова много страх. Не можеше една неделна сутрин да я завари на покрива на Центъра по криминално право насред Филаделфия в компанията на този ужасен гангстер, който се приближава към нея.

Но преди Джесика да успее да отвори уста, гангстерът за трети път обяви:

— Направих ти корнфлейкс с какао, мамо.

Ало!

Мамо?

Джесика бавно разтвори очи. Утринното слънце нахлуваше отвсякъде, а тънките му жълти ками направо прободоха мозъка й. И онзи изобщо не бе гангстер. Тригодишната й дъщеричка Софи бе възседнала гърдите й. Светлосинята нощничка подчертаваше румените й бузки. Личицето й бе нежното розово око на урагана от кестеняви къдрици. Сега вече всичко си дойде на мястото. Джесика разбра защо нещо й тежи на сърцето и защо онзи ужасен тип в кошмара й звучи донякъде като Елмо 14 14 Петгодишен герой от телевизионния сериал „Блонди“. — Б.пр. .

— Корнфлейкс с какао ли каза, пиленце?

Софи Балзано кимна.

— И какво става с тези корнфлейкс с какао?

— Направих ти зикуска, мамо.

— Ама наистина ли?

— Ъхъ.

— Сам-самичка?

— Ъхъ.

— Леле, какво голямо момиче си станала!

— Нали.

Джесика придоби най-строгата си физиономия:

— А какво е казала мама за катеренето и бърникането из кухненските шкафове?

Личицето на Софи изпълни няколко обходни маньовъра в старанието й да измисли как е успяла да извади кутията от горното шкафче, без да се покатери на кухненския плот. В крайна сметка разтвори докрай невинните си кафяви очи и, както винаги, въпросът приключи.

Джесика не можа да сдържи усмивката си. Представи си на каква Хирошима е заприличала кухнята.

— И защо ми направи закуска?

Софи забели очи. Нима не знае?

— Защото трябва да зикусиш преди първия учебен ден!

— Вярно.

— Зикуската е най-важното ядне за деня!

Естествено, Софи бе прекалено малка, че да разбира какво значи да ходиш на работа. Но още след първия й ден в детската градина „Едюкеър“ — едно скъпо заведение в централната градска част, — щом майка й излезеше за по-дълго от дома, значи е отишла на училище.

И докато утрото пристъпяше през прага на съзнанието й, страхът й започна да се топи. Не бе попаднала в лапите на някакъв престъпник — кошмарният сценарий, който прекалено често й се явяваше от няколко месеца насам. Бе в обятията на красивата си рожба. Намираха се в ипотекирания до дупка двустаен в Североизточна Филаделфия; джипът чероки, заради който бе задлъжняла до уши, си стоеше в гаража.

На безопасно място.

Докато Софи я обгърна с ръчички и я млясна, Джесика се обърна и включи радиото.

— Закъсняваш — каза Софи, после се изхлузи от леглото и прекоси с ракетна бързина стаята. — Ставай, мамо!

Джесика видя как дъщеря й изчезна през вратата и си помисли, че никога през своите двайсет и девет години живот не се бе радвала толкова на новодошлия ден; никога не бе чувствала подобно облекчение, както от отърсването от кошмара, появил се още щом чу, че й предстои да я преместят в отдел „Убийства“.

Днес щеше да е първият й ден като полицай по убийствата.

Дано е и последният, през който ми се явява кошмарът пожела си наум.

Доста се съмняваше обаче.

Инспектор.

Прекарала бе три години в пътната полиция, през цялото време с офицерска значка, но все пак съзнаваше, че истинският престиж се печели най-вече в трите най-видни отдела на полицията — „Грабежи“, „Наркотици“, „Убийства“.

От днес и тя ставаше част от елита. Една от избраните. Мъжете и жените от отдел „Убийства“ се открояваха като някакви богове сред всички останали инспектори със златни значки във филаделфийската полиция. В рамките на приложението на закона нямаше по-достойна длъжност. Вярно, трупове изскачаха при всякакви разследвания — при грабежи и обири, при провалени сделки с наркотици, при развихрили се домашни скандали, но щом липсваше пулс, инспекторите от всички участъци вдигаха телефона и се обаждаха в отдел „Убийства“.