Ричард Монтанари: Момичета с броеници

А от Гидеън Прат по-гаден нямаше.

Попаднали бяха на следите му с помощта на широка мрежа осведомители. Следваха го по най-черните вени на подземния филаделфийски свят от сексклубове и педофилски кръгове. Преследваха го с онази целенасоченост, всеотдайност и маниакална обсебеност, която им бе внушена в завършената преди толкова много години полицейска академия.

Което беше точно по мерака на Джими Пюрифай.

Истински ме подмладява, казваше той.

По време на кариерата му Джими го бяха простреляли на два пъти, газили с кола веднъж, пребивали безброй пъти, но онова, което истински го довърши, бе тройният байпас. Та докато Кевин Бърн прекарваше времето си в прекрасната компания на Гидеън Прат, Джеймс Пюрифай, по прякор Клъч, се излежаваше в реанимацията на болницата „Мърси“ и с всичките тръби и тръбички, които бяха напъхани по тялото му, напомняше на Медуза и змиите й.

Хубавата новина бе, че прогнозата на лекарите звучеше обнадеждаващо. Лошата новина бе, че Джими очакваше да се върне на работа. Да, ама не. Нямаше случай на върнал се на работа след троен байпас. Не, ако бе на петдесет години. Не и в отдел „Убийства“. Не и във Филаделфия.

Липсваш ми, Клъч, мина му през ума заедно с мисълта, че следобед му предстои да се срещне с новия си партньор. Без теб нищо не е същото.

И няма да бъде.

Джими се бе строполил на някакви си три — ама пълни с безсилие — метра от Бърн. Застанали бяха до касата на „Малик“ — малко заведение за сандвичи на ъгъла на Десета улица и Уошингтън Авеню. Бърн нариваше захар в кафетата, докато Джими сваляше сервитьорката Дезирий — красавица с канелена кожа, отделена възрастово от Джими поне от три музикални стила, а и намираща се най-малко на осем километра извън обичайния му район. Дезирий бе единствената причина, заради която се отбиваха в „Малик“. За храната изобщо не си струваше да се говори.

Та Джими, значи, си стоеше облегнат на тезгяха и обливаше сервитьорката с дежурните при сваляне на млади мацки приказки. Всичките осем цилиндъра виеха на максимални обороти, усмивката му бе включена на дълги. И в следващия миг се озова на пода с изкривено от болка лице и вдървено тяло, а пръстите на огромните му ръце се бяха извили под формата на орлови нокти.

Малко други мигове от живота на Бърн се бяха запечатали тъй ярко в паметта му. През двайсетгодишния си стаж на полицай бе свикнал да приема за нещо най-нормално изблиците на сляп героизъм и безумна смелост от страна на хората, които обичаше и от които се възхищаваше. Бе свикнал да възприема дори безсмислените и произволни дивашки деяния, извършвани от едни непознати спрямо други. Тези неща си бяха част от службата — големият данък към търсенето на справедливост. Не успя да привикне обаче към онези мигове на гола човечност и слабост на плътта, към образите на предаденото тяло и душа, а именно те дълбаеха дълбоко в сърцето му.

Та когато съзря едрия мъж върху калните плочки на закусвалнята, усети как тялото му води битка със смъртта и видя безмълвния крясък в разтворената му уста, Бърн осъзна, че няма вече да възприема Джими Пюрифай постарому. Е, пак ще го обича, както го бе обичал през всичките тези години, пак ще слуша невероятните му измислици, ако е рекъл господ — пак ще се диви на гъвкавите му отработени движения зад барбекюто в душните неделни филаделфийски вечери, пак щеше да е готов, без да се замисли, да поеме куршум в сърцето си, за да спаси другаря си; но в същия миг и края на онова, което вършеха — безстрашното спускане нощ подир нощ в търбуха на насилието и лудостта.

Колкото и срамно и жалко да му бе на Бърн да си го признае, именно такава бе реалността на онази дълга, ужасна нощ.

Реалността на настоящата нощ обаче създаде в съзнанието на Бърн някакво мрачно равновесие, някаква фина симетрия, която сигурно щеше да донесе душевен мир на Джими Пюрифай. Деърдре Петигрю бе мъртва, но пък Гидеън Прат щеше да понесе докрай заслуженото. Още едно семейство се разкъсваше от скръб, но този път убиецът бе оставил своята ДНК под формата на сив срамен косъм, която неминуемо щеше да го отведе до облицованата с плочки стаичка в щатския затвор в окръга Грийн. И, ако зависеше от Бърн, Гидеън Прат щеше да се запознае там с леденостудената игла.

Разбира се, като се има предвид естеството на правосъдната система, шансът беше петдесет на сто, че ако го признаят за виновен, Прат може да се отърве и с доживотна присъда, без право на преждевременно освобождаване. Но ако това станеше, Бърн познаваше достатъчно хора в затвора, способни да довършат делото. Бяха му задължени в някои отношения. Така или иначе, пясъкът в часовника на Гидеън Прат изтичаше. В кърпа им бе вързан.