Елиът Шрифер: Училище за лоши момичета

— Запознавах се и прекарвах времето си с по-възрастни от мен мъже, докторе. В баровете. С тях се чувствах така, сякаш не е нужно да вземам никакви решения оттук нататък. Оставях всичко в техните ръце.

Последната част беше пълна глупост, но предполагам, че поне звучеше добре. За малко да кажа, че с тях съм се чувствала като със заместител на баща ми, но се спрях. Щеше да е прекалено.

— Това е изключително зряло изказване — каза д-р Зилинска с леко подозрителна нотка в гласа си, но все пак малко по-оптимистично. — Може би си го чула от някой от всичките психотерапевти, при които си била?

— Може би — отвърнах аз и свих още повече колената си.

Исках да попитам д-р Зилинска къде ми е багажът, исках да се оплача още един път, че ми се беше наложило да вървя толкова много дотук и едновременно с това се опитвах да намеря най-добрия начин да отговарям на въпросите й. Трябваше да си подредя мислите, за да вляза в релси отново, защото усещах как лошото настроение заплашва да ме надвие.

— Сигурно ли е мястото, където държите багажа ми? — попитах накрая. — Имам много лични неща вътре.

— Куфарът ти е прибран. Ще имаш достъп до него, когато евентуално решим, че си готова да излезеш оттук.

— Искате да кажете, че наистина не мога да го ползвам преди това? Нищо от него?

Идеята, че няма да имам нищо лично мое тук, ме паникьоса.

— Какво всъщност представлява това училище, докторе?

Исках да я нарека по име, но не успях да се сетя точно как беше — ужасна съм в помненето на имена. Забравям името на човека, още докато се здрависвам с него.

— Ще стигнем до конкретните правила и практики на „Хидън Оук“ след малко, Анжела. Първо трябва да приключим с интервюто ти.

Спаси ме силно почукване на вратата. Д-р Спайсър показа глава и съобщи намръщено:

— Родителите на Кармен Поуп си тръгват и искат да говорят с теб, преди да заминат.

— Искаше ми се да имаме повече време тази сутрин, Анжела — обърна се към мен Зилинска, — но все пак, знаеш, че трябваше да си тук преди пет часа. Както и да е, скоро ще продължим. И когато това стане, ще трябва да ми разкажеш всичко, което се е случило на десети юни.

Да бе да. Можеше само да се надява на това. Но поне изглеждаше, че съм преминала теста. Бях доказала, че съм достатъчно голяма издънка, за да ме приемат тук.

Наредиха ми да чакам в малката стаичка, докато не дойде някой да ме заведе до стаята ми. Наложи се да стоя с д-р Спайсър цели петнайсет минути, преди една слаба блондинка с крака до небето да се появи на вратата.

— Съжалявам, че се забавих — усмихна се мило тя.

— Морийн — кимна към нея докторката, — имаш нова послушничка днес.

Едва тогава Морийн погледна към мен.

— О, здрасти. Как се казваш?

Тя въобще не изглеждаше като някой, с когото бих искала да се сприятеля, но смътно предполагах, че има достатъчно голямо влияние, за да си струва да опитам. Ако исках да направя престоя си тук поне малко по-приятен, трябваше да я впечатля.

— Анжела — казах аз и преди да се усетя, добавих остро: — Само не ме наричай Анджи.

Винаги ставаше така. Когато исках да направя добро впечатление на някого, сякаш мозъкът ми нарочно превключваше на канала за заяждане.

— Окей, няма — кратко отвърна тя с глас, който подсказваше, че не изгаря от желание да ме нарича, както и да било оттук нататък. Трябваше да поправя това.

— Готови ли сме? — попитах сладко аз.

Тя ме зяпна, вероятно чудейки се дали не страдам от раздвоение на личността.

— Имам предвид, чакаме ли още някой? — попитах отново, тъй като тя продължаваше да ме гледа озадачено.

— Не. О, Боже, ти все още не знаеш. Трябва да си сложиш превръзка на очите, докато те заведа до стаите на новите ученички.

— Ти сериозно ли?

— Явно все още не си получила униформата си от училището. Няма проблем, ще използваме моята.

Тя извади черна сатенена панделка от задния си джоб и я завърза върху очите ми. След това ме хвана за ръка и ме поведе нанякъде. Кое нормално училище кара учениците си да носят превръзки на очите, по дяволите!?! Ако Морийн не беше толкова свежа и хубава и ако не й личеше, че очевидно е тукашната звезда, никога не бих й позволила да ме заведе, където и да било с вързани очи. Все ми се струваше, че да завържеш очите на новопристигналите ученици не е най-добрата тактика за въвеждане в обстановката. Усетих, че се усмихвам несъзнателно и при мисълта как изглеждам с вързани очи и нахилена като тиква, веднага си заповядах да си сложа обичайната маска. Наоколо беше напълно тихо, чуваха се само стъпките ни по гладкия под — вуп, туп, вуп, туп, вуп, туп. Явно в края на коридора направихме завой, защото усетих лек полъх на вятъра по лицето си.