Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Във вътрешния двор ли сме? — попитах.

— Добра ориентация — отвърна Морийн. — Основната сграда на училището е построена около голям фонтан. В момента водата не се чува, защото не го пускаме преди всички момичета да пристигнат. През първия месец тук ще сте само новите.

— А твоята стая къде е? — попитах.

— На друго място.

— А защо си тук? — опитах се да се пошегувам аз или поне да поддържам разговора.

— Не мога да ти кажа — отговори тя хладно. — Освен това, не трябва да задаваш този въпрос никога повече, нито на мен, нито на някой друг.

— Не говориш сериозно, нали?

Тя ме пусна за момент, след което отново хвана ръката ми. Кожата й беше студена.

— Това училище ти дава последен шанс да започнеш на чисто. Друг няма да получиш. Не го проваляй.

— Окей, както и да е.

Сега вече стъпвахме по трева. Усетих как в маратонките ми започна да прониква влага. Пръстите на Морийн най-после развързаха превръзката на очите ми. Искаше ми се да си бях взела душ след дългото пътуване в автобуса, така че косата ми да не е толкова мазна под пръстите й. Дори усетих онази специфична миризма на мръсна кожа и коса, когато тя махна панделката.

— Красиво е, нали? — попита тя.

— Да. Доста.

И наистина беше. Недалеч се виждаше огромен фонтан, заобиколен от тънки зелени дръвчета. Наоколо по полянката имаше поникнали цветчета. В пълен контраст с красотата на природата обаче, беше мястото, пред което стояхме. Приличаше повече на някоя от онези римски развалини от учебниците по история. Със сигурност не бяха римски, но си бяха развалини. Покривите на постройките бяха покрити с неравно наредени тухли, а мазилката по стените отдавна беше изпопадала или проядена от влагата. Само някои от тях бяха със сравнително прясна боя и се издигаха гордо във високата трева. Току-що бяхме излезли от най-голямата постройка — приличаше на нещо подобно на църква — и се насочихме към една по-мъничка, която изглеждаше като девически пансион от средните векове.

— „Хидън Оук“ е изключително важен за нас — каза тя.

Догади ми се от начина, по който каза нас — толкова нежно и влюбено, все едно беше монахиня, говореща за Господ. Все едно наистина училището й беше дало някакъв страхотен нов смисъл в живота, по-специален от на останалите хора. Честно казано, не вярвах и дума от това. Без значение какво си мислеше, че й е дало това място, независимо дали до автоматите за сода имаше вълшебен елексир за вечна младост или от кранчето за вода течеше чисто щастие, цялата идея на това място беше лъжа. Чудно ми е за какво ли бяха изпратили тук момиче като Морийн. Вероятно беше забременяла от капитана на отбора по тенис или пък е откъснала главата на плюшеното си мече. Вече почти бяхме стигнали до вратата на пансиона. Видях как вадички от мръсна вода се стичат по улука и цопват леко в малка локвичка долу.

— Това ще е твоят дом за следващия един месец — уведоми ме тя. — Може да ти бъде или трудно, или приятно. Зависи от нагласата ти. През този месец няма да имаш истински учебни занятия, така че опитай се да си представиш, че си на нещо като кратка ваканция.

— Как се става префект? — прекъснах я аз.

— Като не се забъркваш в неприятности — смръщи се тя. — И ти препоръчвам да се опиташ да не го правиш. „Хидън Оук“ уважава момичетата, които уважават „Хидън Оук“.

Дълбоко се съмнявах да успея да се придържам към съвета й. Отдалече сградата наистина изглеждаше сякаш е боядисана в бяло, но сега осъзнах, че всъщност е същата като всички останали с тази разлика, че вятърът и дъждът толкова силно бяха удряли в стените, че бяха изтрили боята. На места дъските стърчаха от порутените стени като зловещи криви пръсти. Минахме през скърцащата врата и се озовахме в огромна зала, в която бях сигурна, че са снимали поне десет филма на ужасите. Сивкави стени, мръсен прокъсан килим и няколко огромни метални черни свещника създаваха атмосфера, сякаш всеки момент някой побъркан убиец с брадва ще изскочи отнякъде. Все си бях представяла, че едно подобно училище, дори да е за „опасни момичета“, ще има стени в меки пастелни тонове и големи подвързани с кожа книги навсякъде. Вместо това все едно бяхме в къщата на някой умрял преди десет години. Тонове прах и мръсотия покриваха всичко. На втория етаж бяха спалните. Или по-скоро приличащи на килии стаички с по две легла, без никакви други мебели. Нямаше дори шкафче, за Бога! Щом минахме покрай една от стаите, Морийн спря и погледна към двете момичета вътре. Смотаното момиче с намръщената майка тъкмо постилаше леглото си с тъмносини чаршафи, а до него седеше онова с момчешката прическа и я гледаше.