Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Защо плачеше? — попита накрая.

— Трябва ли да посоча някаква конкретна причина?

Тя се засмя.

— Не. Имаме ги в излишък, май.

— Окей, главната причина беше, че нямам идея как ще си измия косата без шампоана и балсама ми.

— Сериозно ли?

— Да. Не знам как ще се справя с това. Всичко друго мисля, че мога да понеса, но нещата ми…

Чух как се обърна на една страна в леглото си, за да ме погледне.

— Наистина имаш страхотна коса — каза след малко.

Разстлах косата си върху възглавницата и я загледах.

Беше наситено кафява с тънки светлокестеняви, почти руси кичури и две яркочервени малки плитки от двете страни на главата ми — от онзи тип, който имат русалките във филмите. Сплитах ги прилежно всяка сутрин. Знаех, че ще предизвикам много упреци заради тях — ако решаха да се заяждат, момичетата щяха да се хванат първо за тях.

— Забелязала ли си как хората обикновено правят комплименти за косата на момичетата, когато те са грозни?

— Не мисля, че има такова нещо — намръщи се Кармен.

— Не твърдя, че си го казала затова, но просто е странно. Все едно хубавата коса контрастира повече, когато момичето не е особено красиво. Или може би грозните момичета нарочно полагат повече грижи за косата си, отколкото другите, за да имат поне нещо хубаво.

Кармен не отговори.

— Говоря глупости, не ми обръщай внимание.

— Сериозно, мисля, че си много хубава — отвърна тя.

Имаше хиляди начини, по които това изречение можеше да прозвучи съвсем нормално. Ако например досега бяхме ресали една на друга косите си, или след като сме разглеждали стари снимки от детството ни. Но в гласа на Кармен имаше нещо повече — ласкателство, да, но не само — също така завист, неувереност и… така ли ми се стори или… привличане?

— Благодаря ти — казах аз, но не успях да скрия сдържаността в гласа си.

Надвисна тишина. Макар да бяхме заформили някакъв минимален контакт, все още бяхме непознати. Непознати, делящи малка стаичка и несигурно бъдеще. Никой не проговори повече. Кармен захърка леко след няколко минути. Звукът не беше неприятен, звучеше като болно дете. Всъщност дори ми помогна да се унеса. Няколко часа по-късно — не можех да кажа дали насън, или наистина — чух писък.

Трябваше да сме будни и строени за закуска в седем сутринта, което предната вечер ми се стори абсолютно невъзможно. Но за свое най-голямо учудване отворих очи още в пет. След секундна дезориентация се изправих в леглото и се загледах в тъмната стая. „Не съм сама в това“ — помислих си. Вероятно наоколо имаше поне петнадесет будни момичета, загледани в стените. До мен Кармен не беше сменила огромната си тениска на Джон Ленън. Мисля, че даже не си беше свалила сутиена и изглеждаше така сякаш някой я беше нокаутирал на леглото — устата й зееше отворена, а ръцете й почти докосваха пода. Над нея, малкото прозорче с решетки откриваше гледка към обелената мазилка на стената отсреща, където зееше дупка. Явно преди години и там е имало прозорец. През дупката видях върховете на най-близките дървета от заобикалящата ни отвсякъде гора. Наистина тук бяхме напълно изолирани от света. Което може би не би било толкова зле, ако училището беше приятно място. Представих си всички онези момчета, които са учили тук навремето, тичайки наоколо с белите си ризи и развяващи се вратовръзки, смеейки се силно на някоя вулгарна шега…

Върнах погледа и мислите си обратно в стаята. Винаги когато бях нервна, се опитвах да намеря нещо, с което да занимавам мозъка си. Започнах да броя. На пода имаше четиридесет и една дървени дъски. Ако бяха петдесет и една щяха да могат да се разделят по равно на три групи от седемнадесет. Имаше три лампи. Юрганът на Кармен имаше дванадесет квадратчета на дължина и единадесет на ширина. Това правеше тридесет и три групи по четири квадратчета или шест групи от по двадесет и две. Почувствах странно облекчение, че дори и тук, поне числата си бяха все същите. Реших, че е крайно време да се съвзема и да направя план оттук нататък.

1. Да си намеря приятели, които да не ме прецакат.

2. Да намеря начин да се свържа с Тревор. Най-добрият вариант: той открадва кола. Намира ме. Избягваме заедно.

3. Да открия Пилар.

Пилар Феликс беше причината родителите ми да се решат да ме пратят в „Хидън Оук“. Тя ми беше далечна братовчедка, може би дори нямахме никаква кръвна връзка. В семейството ми винаги е било така — никой никога не знаеше с кого точно има роднинска връзка и по каква линия. Семейството на Пилар винаги сядаше до родителите ми на семейните сбирки и майките ни клюкарстваха по цели нощи. Пилар никога не присъстваше, тъй като имала десетки пиърсинги и родителите й се срамували да я водят с тях, където и да било. Леля Лусия просто беше вдигнала ръце от нея. С бягствата на Пилар (тя бягаше от дома си непрекъснато) и моите собствени проблеми, майка ми и леля Лусия имаха много общи теми на разговор. Аз поне присъствах на сбирките, макар че прекарвах по-голямата част от времето на паркинга, закачайки се с келнерите.