Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Тя се приближи към нас, сякаш бяхме приятелки от цяла вечност.

— Здрасти, Джу-Ан — обади се едно от момичетата. — Как мина нощта в усамотение?

Джу-Ан!?! Сериозно ли?

— Мина добре, госпожици, щом стоя тук пред вас.

Тя се настани на нашата маса, като седна по индийски върху плота срещу Кармен. Чистачката, която бях помолила за кафе, я изгледа с отвращение и… така ли ми се стори, или имаше и доза страх? За момент се замислих защо ли не бяха избрали някой друг да ни наглежда по време на закуската. Сякаш искаха нарочно да ни оставят да се изпокараме още отначало.

— Как успя да се измъкнеш от решетките? — попита момичето, което се беше заяло с мен, очевидно опитвайки се да удължи разговора си с Джу-Ан, колкото се може повече.

— Е, знаеш, с малко добре заучени писъци. А, да, и спах с един от пазачите. Такаа… Сега, за какво се караме тук?

— Е, няма значение — измърморих аз.

Тя погледна към другата маса и попита:

— Някой ще ми обясни ли?

— Лов на кучки — обади се пак западналото момиче.

— Разбирам. И коя според теб отговаря на това определение?

Никой не реагира, затова накрая аз вдигнах ръка. Просто ей така, за да им натрия носовете. Джу-Ан ме погледна и като се ухили широко, каза:

— Супер. Сядам при теб.

И тя се смъкна от масата на стола пред себе си, все едно слизаше от водна пързалка.

— Наистина ли се казваш Джу-Ан? Попита Кармен ококорено.

— Да. ДЖУ. Майка ми е французойка. На френски това значи юни. Джу-Ан Карпентър. Казвайте ми само Джун, за по-лесно.

— О, ясно. Значи си американка?

— Току-що ти казах, че името ми е френско, тиквичке.

— Знам де, ама нали говориш на английски и така нататък.

— Майка ми е от Франция. Татко е американец. Израснала съм в Париж, затова имам такъв акцент. А вие сте?

— Кармен Поуп.

— Анжела Карденас.

— Карденас и Карпентър. Ще ни слагат да седим заедно през цялото време.

Неприкрита ревност се изписа на лицето на Кармен.

— Била ли си тук друг път? — попита тя. — Изглеждаш така, все едно си наясно какво се случва.

Джу-Ан отговори, гледайки единствено мен. Горката Кармен.

— Да, за втори път съм тук. Месецът за ориентация не проработи добре миналата година.

— Защо? Какво стана? — прошепна Кармен изумено.

Джун се усмихна.

— Спах с един от пазачите. Не съжалявам. Беше супер.

Извъртях очи. Наоколо нямаше мъже пазачи. На кого ги разправяше тия врели-некипели. Тя видя погледа ми и продължи сериозно.

— Д-р Спайсър тайно е мъж, не знаете ли?

— Ама сериозно ли? — опули се Кармен, наивна до побъркване.

— Разбира се, че не, Кармен — намесих се аз, за да предотвратя евентуалната й бъдеща излагация, ако го споменеше на някой.

— Ти да не би да си проверила лично, Карденас? — засмя се Джун.

В първия момент не й отговорих, защото се загледах в мрежата от белези под мишниците на Джун. Някои от тях бяха бледи и заздравели, но други бяха съвсем пресни.

— Харесваш белезите ми ли? Украшенийцата ми. Това съм си аз, Джун Пирата — опита се да се засмее тя, но изведнъж лицето й помръкна. — Помнете съвета ми, момичета — намерете си нож, колкото се може по-скоро.

* * *

След закуска най-после се наредихме на опашка за униформите си, които се оказаха скромен памучен панталон и някаква идиотски изглеждаща смесица между риза и поло. Всяка трябваше да избере различен цвят, най-вероятно за да не ги объркваме и да предотвратят евентуалните неразбирателства. Тъй като името ми започва с „А“, имах късмета да съм една от първите, които да избират. Взех си яркожълто, разбира се, любимият ми цвят, откакто се помня. Харесвам го, защото е най-флуоресцентният цвят, който можеш да избереш, без реално да бъде флуоресцентен. Предполагам, че изглеждах като пълен кретен или като зле нарисуван анимационен герой, но в крайна сметка всички изглеждаха по подобен начин. Поне не бях като Мариана Уест, за която остана само гнойно зелено. След това се запътихме към вътрешния двор, където според графика ни щеше да се проведе „тест за издръжливост“. Подредихме се до задната стена на сградата, на една ръка разстояние една от друга. Застанахме притихнали и зачакахме. Изведнъж отвътре изхвърча облечена в спортен екип жена, която с гръмлив глас уведоми едно от по-дебелите момичетата, че нямало да преживее сутринта. След това ни каза името си — доктор Хъндрик.

Шегувате ли се?!? Даже учителката по физическо е доктор!?!

Тя накара дебелото момиче, което мисля, че се казваше Кони, но може би така бях решила, просто защото името подхождаше на дебел човек, да изтича през двора до края на гората и обратно до нас, преди да е изминала една минута. Естествено, Кони не успя, връщайки се за двойно повече време. Д-р Хъндрик я накара да го направи наново, казвайки й, че ще премине теста, ако успее да подобри времето си дори с една секунда. Кони се провали отново, защото вече беше изтощена. Тогава жената я накара да изтича разстоянието за трети път, с надеждата да подобри второто си време. Най-накрая Кони успя и в момента, в който стъпи обратно в редицата с момичета, тя се преви на две и повърна закуската си. Д-р Хъндрик дори не я погледна и махна към следващото момиче да пристъпи напред. Една по една, тя накара всички да извършат пробега до гората и обратно. Очевидно започваше с най-пълните и неатлетични момичета и изпитах истинска гордост, че бях от последните извикани. Едва ли д-р Хъндрик знаеше, че изглеждам така, само защото просто не ядях особено много.