Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Преди две години майка ми ми каза, че леля Лусия била решила да изпрати Пилар в някакво училище, наречено „Хидън Оук“, девическо училище за проблемни момичета , и ако не внимавам, същото щяло да се случи и с мен. Така и не чух нищо повече за това, главно защото избрах точно този момент, за да си сложа слушалките. Следващия път, когато името на училището се появи, беше след инцидента с дядо, когато родителите ми изведнъж решиха, че вече не ме искат при тях у дома.

По груби сметки Пилар трябваше да е тук вече повече от година, така че просто щях да изчакам странният първи месец да премине, за да се опитам да я намеря. Но първо трябваше да намеря начин да си измия лицето с парчето твърд жълт сапун, без да откача.

* * *

Знаех, че първата закуска щеше да е важна. Тогава най-после щяха да ни разрешат да разговаряме една с друга, да разберем кой е леко луд и кой е луд по готиния начин. Социалното ми бъдеще зависеше от това, да си изиграя картите правилно тази сутрин. Така и така бях вече будна, нямаше да е лоша идея да сляза по-рано за закуска. Най-неприятният вариант би бил да се появя в трапезарията, след като всички приятелски кръгове вече са заформени и масата с готините хора е заета. Освен това, ако се измъкнех по-рано от стаята, нямаше да ми се налага да комуникирам с хълцащата Кармен още отсега.

Изкъпах се, сипвайки малко от синята течност върху косата си, изсуших я със закачения на стената сешоар (духаше много силно — истинско чудо!), облякох си същите дрехи като вчера (надявам се скоро да си получа униформата) и се запътих надолу. Трапезарията изглеждаше по абсолютно същия начин като снощи, само че столовете вече не бяха наредени с гръб един към друг и пред всяко място имаше пластмасова купа с мляко и корнфлейкс. Наместих се на едно от празните места и зачаках. Нямаше кафе. Когато попитах жената, която чистеше масите, дали бих могла отнякъде да получа една чаша, тя ме изгледа сякаш съм лунатичка и поклати ядосано глава. Дълго време в залата не влезе никой друг. Не исках да съм приключила с яденето, когато всички пристигнат, затова побутвах едно по едно царевичните люспи, докато не се разпаднаха напълно в рядкото мляко. Стана седем, седем и десет и чак тогава останалите започнаха да прииждат бавно по двойки. Явно, която и да беше дошла първа, не е искала да влиза сама в залата, затова е изчакала да се съберат повече хора. Вече се бяха запознали и заговорили отпред и целият ми план беше на път да пропадне. Напълно ме игнорираха. Не го приех лично, разбира се. За какво им беше да се запознават с някаква луда, която вероятно висеше тук от един час. Но все пак, това означаваше, че ще остана сама, а те ще си стоят на групички около мен. Подвоумих се дали да не отида и просто да се настаня при тях, когато отнякъде изникна Кармен с купичка в ръце.

— Имаш ли нещо против да се присъединя?

— Сядай — кратко казах аз, правейки място за стола й.

Не си проговорихме повече по време на закуската.

Просто гълтахме машинално кашата в купичките и чакахме да се случи нещо интересно. Масата, пълна с момичета зад нас, изведнъж също замлъкна за момент. После някой прошепна нещо тихо и другите избухнаха в смях. Усетих погледите им приковани в гърба ми.

— Говорят си за нас — прошепна Кармен.

— Знам. Не им обръщай внимание.

Някое от момичетата отзад започна да издава звуци, сякаш се целува с някой. Боже, колко детинско само! Обърнах се назад.

— Някоя от вас има проблем ли? — попитах остро.

Те замлъкнаха за момент, явно не очакваха подобна реакция. Само че аз далеч не бях от тези, които си държат устата затворена. Колкото по-скоро го научеха, толкова по-добре.

— Сериозно. Я пораснете!

Налудничаво изглеждащо момиче в края на масата, което очевидно се опитваше да се направи на интересно пред останалите, ме погледна и ми изпрати дълга въздушна целувка. Имаше западнал, износен вид, сякаш някой беше извадил нормалното момиче от нея и беше останала само черупката. От личен опит знаех, че най-добрата защита е нападението. Погледнах я право в очите и попитах.

— Ти ли го направи, миличка ?

Тя се усмихна нагло и не отговори нищо. Останалите затаиха дъх, наслаждавайки се на предстоящата драма.

— Какъв точно ти е проблемът, а? — не отстъпих аз и се изправих от мястото си.

— Ей, ей, момичета! — чух глас и се обърнах. Беше онази с момчешката прическа от снощи. Тъкмо влизаше през стъклените врати. Косата й беше доста по-разбъркана от вчера, а очите й бяха подпухнали и с огромни сини кръгове под тях. — Оставете го за друг път, когато имаме камера под ръка, а?