Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Защо? — попитах тихо. — Какво е станало миналия път?

— Не си мислете, че някой тук иска да ви помогне — също толкова тихо каза тя и всички напрегнахме слух. — Това е само заблуда. Защо смятате ни оставиха сами на закуска? Не мислете, че никой не ни е наблюдавал. Напротив, гледаха ни. Оценяваха ни.

Знаех си. Помислила си го бях още сутринта.

— Искат да ни разчистят. Да ни сортират, така да се каже. Ще ни предизвикват все повече и повече, докато по-слабите не успеят да издържат и не останат само тези, които те искат.

Побиха ме тръпки. Почувствах се като животно, което е угоявано, докато стане време да му прережат врата.

— За какво им е да го правят? — попитах.

Тя сви рамене.

— Не зная. Миналата година не издържах достатъчно, за да разбера. Изхвърлиха ме, казах ви защо.

— Нямам търпение истинските училищни занятия да започнат — обади се налудничаво изглеждащото момиче, с което се бяхме сдърпали на закуска. Тя се казваше Райли и беше седнала сама в най-тъмния ъгъл на стаята, като единствено очите й проблясваха на светлината. — Умирам да се махна от тази противна стая.

— Може би искат да разберат кои от нас са напълно психо, за да не въздействат зле на останалите? — обади се Кармен отново.

— Зная само, че не ни чака нищо добро в тази дупка. Бъдете нащрек, девойки.

Лицата на момичетата, които се правеха на готини по време на закуската, помръкнаха. Само за един ден Джун се беше превърнала в импровизирана кралица на групата и виждах как раздразнението се настанява в очите им. Знаех и какво се въртеше в главите им: „Коя, по дяволите, си мисли, че е тая?“ Със сигурност щеше да се стигне до сблъсък и рано или късно Джун щеше да бъде свалена от трона, който им измъкна под носа на закуска. Тя явно също усети нарастващото напрежение, защото плесна с ръце и каза:

— Както и да е. Или приемете съвета ми, или го забравете. Всеки да се оправя сам.

Всеки да се оправя сам — не звучеше толкова трудно. Откакто се помня, бях добра в това.

Следващата сутрин отново се събудих по-рано и станах да си взема душ, внимавайки завесите в банята да не събудят Кармен. След това се увих с голямата жълта кърпа и седнах на края на леглото, играейки си с връхчетата на мократа си коса. Явно бях седяла така доста време, защото изведнъж чух съненият глас на Кармен:

— Добре ли си?

— Да, окей съм — отвърнах и се завъртях на другата страна, за да не вижда лицето ми.

Чух я как търси очилата си наоколо.

— Не ми звучиш добре — каза тя.

— Не се притеснявай — отвърнах с глас, който просто крещеше, че искам да ме попитат отново.

— Не можах да спя изобщо — промърмори тя с въздишка. — Мисля, че ми липсва домът.

— Защо? За какво те пратиха тук?

— Не мога да ти кажа, помниш ли?

— Кармен, сами сме. Можеш да ми кажеш, каквото искаш.

— Шшшт! Не! Не мога.

— Ти сериозно ли? — в този момент видях накъде сочеше пръстът й. Над рамката на вратата имаше малко триъгълно екранче, на което светеше червена светлинка. Снимаха ни!

— Не е възможно! — скочих аз.

— О, възможно е. Нали не мислиш, че биха ни заключили и оставили да правим, каквото си искаме, без никой да наблюдава?

— Но… това е прекалено!

— Говори ми…

— Ама може да има някой перверзник от другата страна на камерата, който да ни наблюдава как спим! Това е… как беше думата… противоконституционно!

— И какво ще направиш? Ще се обърнеш към Върховния съд може би? — иронично подметна тя.

— Можем да се измъкнем оттук — прошепнах аз. — Дойдох дотук сама, значи ще успея и да си тръгна сама.

— Анжела, млъкни! Слушат ни!

Загледах се в кожата на краката си. Беше суха. Не си бях слагала овлажняващ лосион от дни!

— Не ми дреме. Да слушат, колкото си искат.

— Виж какво — започна тя. — Сигурна съм, че тук не правят нищо, на което родителите ни не са се съгласили предварително. Тези гадняри!

— Можеш спокойно да кажеш „задници“.

Настъпи тишина.

— Радвам се, че сме приятелки — изръси накрая тя.

— Аз също — отвърнах и й се усмихнах. Наистина се радвах. Вярно, че не беше от най-готините, но беше добър слушател. Не би ме прецакала.

— Иска ми се да знаех какво те е довело тук — каза тя.

— На мен също — отвърнах.

Изведнъж наистина изпитах силно любопитство. Какво толкова можеше да е направила Кармен? И тогава ме осени страхотна идея. Или поне за момента ми се стори такава. Станах и издърпах леглото си до вратата.

— Не могат да ни направят нищо, ако не видят, че говорим, нали?