Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Познаваш някое от момичетата от преди? Кое?

— Пилар Феликс.

Видях как тя замръзна за момент. Допря химикалката до устните си, за да спре трептенето им. След това сякаш се опомни и продължи:

— Новите ученички нямат право да комуникират с останалите за поне още две седмици. А сега, бих искала да насоча разговорът ни отново към теб и твоите чувства.

— Знаете ли какво? Не мисля, че съм в настроение да обсъждам чувствата си днес, д-р Зилинска.

Тя бавно обърна монитора на компютъра си към мен, така че да виждам ясно екрана. На него имаше дузина черно-бели видеоклипове. Тя натисна с мишката два пъти върху първия и зачака. Изведнъж видях себе си в стаята ми, седяща до вратата, докато Кармен се строполява от леглото на пода, стиснала малката камера в ръце.

— Би ли ми обяснила какво ви накара да извършите тази вандалщина?

— Трябваше да ни предупредите, че ще ни снимате — казах аз. — Това е против основните ни човешки права.

— Записвайки те тук, родителите ти достатъчно ясно потъпкаха тези ти права. Сега виждам, че ти явно смяташ за допустимо да рушиш училищната собственост. Още повече ме изумява нахалното ти обяснение на ситуацията. Не ти ли мина през ума, че опита ви да свалите камерата ще бъде заснет на същата тази камера, преди да я съборите?

— Откъде да знам. Не мислех за това тогава. Бях ядосана.

— Именно. Дори не си помислила за бъдещите последствия от действията си.

— Ми… не.

— Знам, че си живяла именно по този начин досега. От ден за ден, без план за следващия.

— Започва да ми омръзва да ме изкарвате толкова болна.

— Извини ме, че не ти го спестявам Анжела, но ти си болна. Ако не положиш усилия да се поправиш, щом веднъж станеш на осемнадесет, родителите ти няма да имат грижата да се опитват да ти помагат повече. Ще затънеш в наркотици и всякакви други вредни навици, които накрая ще те убият. Така че да, трябва да приемеш, че си достатъчно болна, за да бъдеш тук, и че тези срещи с мен, колкото и да са ти неприятни, са единственият ти шанс.

— Искате да ми кажете, че… какво? Животът ми ще е провал, само защото не мисля задълбочено за бъдещето си?

— Искам да кажа, че не уважаваш достатъчно себе си, за да приемеш временния дискомфорт и неяснота и да положиш усилия, които да ти гарантират успех в един бъдещ момент. Ако сега ти дам двайсет долара при условие да ми върнеш сто долара утре, ще се съгласиш, нали? Защото днешната Анжела не дава и пет пари за утрешната Анжела. Например, ако гаджето ти те покани на романтична вечеря, макар да знаеш, че когато се напие, става опасен, сегашната Анжела ще отиде. Няма да помисли, че по-късно той може да я пребие до смърт. Не казвам, че не се грижиш за себе си — казвам, че правиш само това, което ти е угодно в настоящия момент. Освен това се страхуваш, че в тези ни срещи аз ще разбера, че си лъжкиня, че си недостойна да получаваш обич или уважение, от когото и да било.

— Тревор никога, никога не ме е удрял! — извиках аз.

По принцип не позволявах на някой доктор да ме извади извън релси. Речите им или ме отегчаваха, или ме дразнеха. Но сега просто побеснях.

— Кой, по дяволите, ви е казал тази лъжа?!?

Д-р Зилинска се усмихна.

— Беше просто пример, Анжела. Но виждам, че може би има нещо, което искаш да ми кажеш за Тревор. Той ти е бил гадже до, преди да дойдеш тук, нали?

Нямам си на идея какво бяха наговорили родителите ми на тази жена. Направо бих убила някой, за да хвърля поглед върху досието в скута й.

— Той е чудесно момче и никога не би ме наранил — кратко казах аз. — Обича ме.

— Разбирам — беше всичко, което д-р Зилинска каза.

Отново си дадох сметка колко тъпи са подобни терапии. Но имаше нещо, което ме озадачи. Не ми дремеше какви ги приказва побърканата лекарка, бях видяла нещо на компютъра й, преди да пусне видеото. Всички момичета бяха в леглата си. Всички, освен Джун.

Тя дори не беше в стаята си.

Първата седмица бавно се изтърколи. Всички сякаш бяхме преминали насън тези няколко дни, преглътнали бяхме идеята, че сме под непрекъснато наблюдение и дори вече никой не се оплакваше от прекомерното изтощение. Да не ти пука за нищо, изглежда, беше добра житейска философия в „Хидън Оук“. Така или иначе, социалният ни живот не струваше. Слава Богу, поне си имах Кармен, която се оказа от онези тихи момичета, които щом веднъж се разговорят, нямат млъкване. Прекарвахме по цял ден заедно и поне ни беше забавно.

Останалите момичета ме отбягваха. Хвърляха ми от онзи погледи, тип „За коя се мисли тази“. Напълно го очаквах — бях прекалено устата, когато имах какво да кажа, прекалено открояваща се от тълпата (повечето имаха вид на глезени богаташки дечица, докато аз бях разкрепостената блондинка с многото лунички). Никой не посмя да ми направи мръсно открито, всичко се изчерпваше само с шушукания и обичайните злобни коментари, които завистливите момичета правят. Райли обичайно беше в центъра на това. Винаги сменяше темата на разговор, когато аз се присъединявах към групата им. Понякога просто заставаше така, че да ми пречи да виждам или се пресягаше през мен, уж, за да свърши нещо.