Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Хвърлих поглед към прозореца. Дъждът още повече се беше усилил и вече падаше на плътна завеса. Върховете на дърветата се огъваха от силния вятър. Защо изобщо правехме каквото ни каже? Момичетата, които пристигнаха тук преди една седмица бяха бунтарски настроени. Какво се случи с нас? Явно след седмица постоянно изпълняване за заповеди, накрая ни беше станало навик. Ребека се загледа в стената пред себе си, галейки дългата си коса, и накрая каза:

— Избирам Райли.

Умен ход. Райли нямаше достатъчно приятелки, които да се застъпят за нея. Всички избрахме нейното име. Щом дойде редът й, тя отказа да посочи някой.

— Райли, ще те помоля да се преоблечеш в спортните си дрехи. Д-р Хъндрик те чака на вратата пред двора. Ако не се появиш при нея до пет минути, ще си заслужиш пет часа изолация в мазето. Свободна си.

— Не говорите сериозно — зяпна Райли. Нямаше да се разплаче, но видях как една вена на врата й започна да пулсира по-силно. Като видя, че д-р Спайсър изобщо не се шегува, тя стана и като прошепна „Господи, колко ви мразя само“ бавно излезе от стаята.

— Продължете обяда си, момичета — заповяда д-р Спайсър.

Никой не можа да хапне повече. В центъра на масата имаше супник с рядка течност, която изведнъж Лорийн предложи да сервира на всички. Колко мило само. Същата тази Лорийн се беше изплюла гнусно пред вратата ми преди няколко дни. Предполагах как ще продължат нещата. Ще се номинираме, докато тук не остане само една. Ребека или Лорийн може би. След няколко минути д-р Спайсър ни спря отново и каза:

— Анжела, кого избираш?

— Лорийн! — изстрелях аз, може би прекалено бързо.

Ребека също избра нея. Очаквах да чуя Лорийн да каже моето име, но тя избра Сами. Д-р Спайсър накара и Сами, и Лорийн да тичат в двора. Така, малко по малко в стаята останахме само аз, Ребека и д-р Спайсър. С Ребека седяхме и се гледахме от противоположните краища на масата, като някаква стара злобна двойка.

— Когато влезете в основната училищна сграда следващата седмица, ще откриете, че там работи малко магазинче. Можете да закупувате оттам различни неща, като тоалетни принадлежности и други „глезотии“, използвайки кредити. Кредити ще получавате като награда за доброто си поведение.

Тя подаде малко тефтерче с химикалка на мен и Ребека.

— Правилата са следните: Когато кажа някаква дума, ще записвате в тефтера срещу нея думата „мое“ или „общо“. След това ще прочета отговорите ви. Ако и двете сте писали на една дума „общо“, всяка ще получи по тридесет кредита. Ако едната е написала „общо“, а другата „мое“, тази, която е написала „мое“ ще получи петдесет кредита, а другата нищо. Ако и двете напишете „мое“, нито една от вас не получава кредити. Ясно ли е?

Помолих я да повтори още един път указанията и използвах времето, докато говореше, за да си изградя стратегия. Би било най-добре, ако пишехме „общо“ на всичко. Но ако разчитах на Ребека да мисли по същия начин, бих могла да напиша „мое“ и така да получа повече. Като се замисля сега, може би щеше да е по-добре да бях писала „общо“ всеки път, просто за да запазя Ребека като приятелка. Но тогава не можех да мисля за нищо друго, освен за козметика „Пантен“. Щом се нагласихме да започнем играта, видях бегло останалите, тичащи под дъжда, с коса прилепена за гърба им, тракащи със зъби от студ. Добре, че си бях вътре! С Ребека не се погледнахме повече. Написахме набързо избора си и дадохме листчетата на д-р Спайсър. Тя им хвърли бърз поглед и кимна.

— И двете не получавате нищо.

Подсмихнах се. Егоистични кучки. И двете. Втория път, когато д-р Спайсър погледна тефтерчетата, обяви:

— Анжела, петдесет кредита.

Ребека не ме погледна. Зяпаше съсредоточено в ноктите си. Последния път и двете не получихме нищо.

— Голяма си късметлийка — най-после ме погледна Ребека. Усмихваше се леко. Все пак знаеше, че всяка е сама за себе си.

— Свободни сте да си ходите — обади се д-р Спайсър. — Ако и двете бяхте писали: „общо“ и трите пъти, сега щяхте да имате по деветдесет кредита.

— Схванахме идеята, док — отвърнах, извиквайки в съзнанието си образа на шише балсам за коса.

Тъпото е, че вярвах, че съм спечелила нещо. Не осъзнавах, че приемайки да играя игричките на д-р Спайсър, вече бях загубила. Още не знаех точно какво.

След като бях прекарала часове във въображаеми разговори с Тревор и му бях съчинила поне дузина писма в главата си, един следобед най-после ни разрешиха да напишем имейли, до когото искаме и да ги изпратим. Естествено, щяха да прочетат всяка дума, в това нямах ни най-малко съмнение. Дори беше възможно всичко да е лъжа и писмата ни никога да не напуснат кабинета на д-р Зилинска, но все пак опитах. След като безуспешно пробвах да се свържа с интернет (предполагам нарочно го бяха спрели, докато не прочетат писмата), просто седнах и написах всичко, което толкова отдавна се въртеше в главата ми.