Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Не знаех какво да му отговоря, нито пък, че целта на връзката ни е да ни бъде единствено и само забавно . Затова просто преглътнах това, което наистина исках да кажа, и се опитах да бъда забавна. Смъкнах качулката на суичъра над лицето му и побягнах, преди да е успял да ме хване. Гонихме се известно време из паркинга като малки деца, избягвайки истинския проблем, който стоеше между нас. Когато най-накрая ме хвана, изгубихме равновесие и паднахме в близките храсти. Притиснах се силно в него, макар да не бях в настроение за това точно тогава. Исках да му кажа други, по-сериозни неща. Но добре, че не го направих. Това беше последният път, в който го видях.

Когато се върнах вкъщи по-късно вечерта, минах покрай родителите ми, без да ги погледна, заключих се в стаята си и заплаках. Малко по-малко плачът ми премина в истински истеричен пристъп, в който започнах да крещя и да хвърлям разни неща наоколо, докато майка ми не успя да отключи вратата и не започна на свой ред да ми крещи. Разбира се, обичайните неща, които бях чувала може би милион пъти. Само че с добавката, че съм била по-безчувствена и невъзпитана от всякога, щом се държа така, когато погребението на дядо ми щяло да бъде същия уикенд. Речите й винаги бяха едни и същи и следваха един и същ график.

1. Обсъждане на последното ми провинение.

2. Избиране на някои от любимите й минали мои провинения:

— Когато ухапах братовчед си достатъчно силно, за да му оставя белег (бях на 4);

— Когато се разкрещях на учителката ми в началното училище;

— Когато се напих до припадък на 11 години (беше бас!);

— Торбичката с трева в чекмеджето ми, когато бях седми клас;

— Когато й съобщих, че вече съм сексуално активна, преди да ме заведе за първи път на гинеколог и да чуя речта за полово преносимите болести;

— Когато ходихме при друг доктор, защото губех килограми твърде бързо;

— Когато останах на поправителни по психология и испански (испански!);

— Лятото на пиърсингите (три открити и премахнати, два все още скрити);

— Когато разбих семейната кола (юни);

— Когато разбих семейната кола отново (август);

— Изключиха ме от основното училище в Роанок;

— Изключиха ме от неделното училище (Червеният кръст).

3. Следва дълго разсъждение относно това, колко съм разглезена и егоистична и как не оценявам усилията, които двамата с баща ми са положили, за да ме отгледат.

4. Аз ще отговоря, че ако съм разглезена, това е защото очевидно двамата с татко са ме разглезили, което ще доведе до 5. Изреждане на куп примери, които според нея доказват, че тя е „добър родител“:

— Специалното парти изненада за единадесетия ми рожден ден (Уау!! Направо изумителен жест);

— Как ме е карала ежедневно на уроци по танци и часове по етика (Специални благодарности за изгубеното ми време в часовете по етика, мамо);

— Как ми купували толкова много подаръци за Коледа, колкото никой от братовчедите ми не получавал (игнорирайки факта, че родителите на братовчедите ми бяха супер бедни).

6. Аз ще отвърна, че само и единствено когато се чувства достатъчно виновна, че е била скапана майка, прави някакъв толкова драматичен жест към мен. След това ще кажа, че всичко, което някога съм искала, е било майка, която да ме изслушва, когато имам да й кажа нещо , която да не ме оставя да бъда отгледана от бавачка и да не мисли единствено за това, как изглежда в хорските очи заради мен. След това ще изкрещя да се маха от стаята ми и тя ще каже, че е положила всички усилия да ни направи нормално щастливо семейство, но аз съм спъвала всеки неин опит.

Трясък на врата и разговорът приключва за момента. Само че този път беше по-зле, защото към всичко това прибавих и ужасните думи на Тревор. Вече нямах към кого да се обърна.

И тогава се предадох.

Спрях да говоря.

Спрях да се храня.

Започнах да се боря.

И се озовах тук.

Следяха ни през цялото време. Нямахме си идея колко точно ни наблюдаваха. Когато бяхме заедно. Когато бяхме сами. Когато бяха в стаята с нас или вечер на камерите. В началото си мислехме, че едва ли някой наистина следи всяка минута от това, което се случва пред мониторите. Грешахме. Виждаха всичко. И си водеха бележки. Може би трябваше да помислим повече какъв точно беше грандиозният им план. Но ние бяхме по-заети да се опитваме да не си навличаме допълнителни неприятности. Казаха ни, че двадесетте минути преди лягане са свободното ни време. Свободно от камери. Излъгаха ни. Всички използвахме това време, за да заздравим приятелства и естествено — да си създадем нови врагове. Те знаеха, че това ще стане. Нарочно го предизвикаха. А ние си нямахме дори идея. Те бяха истинските ни врагове.