Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Същата вечер, докато с Кармен се подготвяхме за сън и чакахме да чуем отчетливото заключване на вратата, чух как тя бавно започна да се отваря. Обърнах се мигновено, само за да видя как една ръка бавно постави голяма лъжица, явно открадната от трапезарията, между вратата и магнитната ключалка. След това ръката изчезна. Десет часа удари и ключалката прещрака, но вратата остана отворена.

— Кармен, какво става? — прошепнах аз.

— Хм — измърмори само тя, прокарвайки нервно пръсти през косата си.

Не махнахме лъжицата, естествено. Не я бяхме сложили ние, така че едва ли щяха да ни накажат за това. А възможността за приключение, случващо се под носа на докторите, беше твърде вълнуващо, за да я изпуснем. Легнахме си в леглата, не откъсвайки поглед от вратата, а очите ни просветваха в тъмнината.

Най-накрая нещо се случваше.

Чакахме.

И чакахме.

Най-накрая аз заспах. И тогава, в просъница, изведнъж чух леко скърцане. Отворих очи и ме заслепи ярка светлина, идваща от коридора. До мен Кармен беше седнала в леглото си, покривайки очите си с ръце и пипнешком търсейки очилата си.

— Време е за занятия, момичета — чух гласа на Джун.

— Посред нощ е, по това време няма занятия — измърмори тъпо Кармен. Горката, никога не схващаше, когато някой се шегува.

— Ставай, да тръгваме — изръчках я аз.

Цялата магия щеше да се развали, ако попитах Джун къде отиваме, затова просто се пъхнахме в обувките си, мислено поздравявайки я за хитрия начин да задържи вратата ни отворена. Тихо се запромъквахме по коридора и старото стълбище към първия етаж. Вратата към двора беше подпряна по същия начин с голяма тенекиена лъжица. Тя внимателно я притвори зад нас, намествайки лъжицата по-добре, и излязохме на двора. На лунната светлина „Хидън Оук“ приличаше на огромно древно гробище. Портите и полуразрушените сгради напомняха на зловещи крипти и надгробни плочи. Пясъчните пътеки бяха изчезнали в тъмнината — виждаше се само черна земя и разкривените силуети на дърветата в гората пред нас. Джун нямаше фенерче, затова се движехме бавно и внимателно, като малки деца, изгубени в гората. Тя обаче, очевидно знаеше накъде отива, криволичейки между сивите порутени стени с уверени стъпки. Промъквахме се тихо след нея, без да кажем нито дума — въпросите само щяха да развалят изненадата от крайната цел. Намалихме темпото, едва когато стигнахме до основната сграда, осветена с няколко огромни фенера.

— Вътре ли ще влизаме? — не издържах накрая аз. — Но как?

— Не сега — поклати глава тя. — Ще имаме достатъчно време да влезем там скоро.

Щом преминахме с повишено внимание осветения участък и оставихме училището зад нас, Джун уверено се насочи към тъмната гора пред себе си. Нямах идея как се ориентира накъде да върви. Едва когато стигнахме до самото начало на гората, видях тъмна пътечка, водеща навътре в мрака. Потреперих. Не си бях сложила чорапи и усещах студената земя през платненките си. Докато стояхме в среднощния мрак, отново потреперих, но не от студ. Бяхме толкова уязвими в момента. А из училището се говореше, че наоколо се навъртали вълци.

— Къде отиваме? — прошепна Кармен.

— Тихо — сряза я Джун, докато й подаваше ръка, за да прескочи огромно паднало дърво. — Чувате ли? — попита тя с блеснали очи.

Заковахме се на място.

— Чувате ли го? — повтори тя.

Поклатихме отрицателно глави.

— Жалко — разочаровано каза тя. — Хайде, продължаваме.

Тя продължи по малката пътечка навътре. Кармен изглеждаше пред инфаркт, но аз само й метнах един от онези тя само се бъзика с нас погледи. Пътеката може би се движеше покрай река или поточе, защото имаше разпокъсана ивица от дървета до нас и след това стръмен склон надолу. Движехме се, заслушани в ромоленето на водата за известно време, докато не спряхме отново заради още по-огромно паднало дърво. След малко видяхме пред нас нещо като постройка, почти зарита в земята и закрита от дърветата наоколо.

— Паднала и изоставена дървена къщичка — осведоми ни Джун. — Най-вероятно момчетата от училището са я построили навремето.

Първо един дълъг крак, след което още един и тя се вмъкна вътре през миниатюрно тясно прозорче. Кармен и аз се спогледахме и я последвахме доста по-тромаво. Особено Кармен, която се приземи на пода с трясък. Подът всъщност представляваше някогашната стена на къщата. Въздухът беше влажен и миришеше на почва. Няколко малки гадинки изчезнаха в разбитите дъски, преди да успея да ги идентифицирам.