Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Трев,

Не знам в какъв вид ще пристигне това писмо до теб, защото лекарите тук казаха, че ще го изпратят, само ако съдържанието му е подходящо. Предполагам, за да не получавам никакви лоши влияния от външния свят. Не че ти би могъл да ми влияеш зле, естествено.

Ако ми отговориш, монахините (момичетата тук са започнали да наричат докторките така, отива им) ще го прочетат, след което ще го принтират и ще ми го дадат. Досега не съм получила нито едно писмо и според тях никой не ми е писал, откакто съм дошла. Така че пиши ми, задник такъв!

Изненадана съм, че дори майка ми и баща ми не са ми писали. Вярно, че не са ми от най-големите фенове в момента, но поне би трябвало да знаят, че ще изглеждат като по-добри родители, ако пишат на дъщеря си. Представяш ли си? Точно когато си мислех, че не биха могли да направят нещо, с което да ме наранят още повече, те го направиха.

Какво става с теб иначе? Предполагам, че ще четеш това на супер готиният нов телефон на Лорънс, докато се шляете из мола, нали? Вероятно той даже стои до теб, питайки какво става с лудата чика. Кажи му, че момичетата тук спят заедно в едно легло или нещо подобно. Сега сериозно: къде спиш тези дни? Мисля си много за теб.

Последно: Сещаш ли се как ти каза, че може би заминаването ми в „Хидън Оук“ е хубаво нещо, защото сме щели да имаме време за собствените си проблеми? Тогава казах да, но не го мислех.

Липсваш ми.

Анджи

По принцип, ако с Тревор нямахме пари и ни беше скучно, отивахме да се мотаем в мола до къщата на дядо. Но след десети юни всичко се промени, защото дядо беше мъртъв, а родителите ми долетяха с първия полет от Тексас. Оттогава, ако ме нямаше в къщата прекалено дълго, майка ми идваше да ме търси в мола, тъй като явно изведнъж беше решила, че се интересува къде съм и какво правя. Стана ми навик да моля приятелката ми Габи да ме прикрива и с Тревор се скитахме по улиците по цял ден или, ако имахме някакви пари, висяхме в разни забутани кафета.

Една вечер двамата се мотаехме около щандовете с храна в мола. Беше станало време да затварят, преди да се усетим и няколко човека от охраната се приближиха до нас с една от онези автоматични колички и казаха, че ще ни закарат до изхода. В момента, в който Тревор скочи от количката и тръгна към вратата, те подкараха, преди да успея да сляза. Обиколиха паркинга, като се смееха и ме закачаха. Бях си глътнала езика от ужас, представяйки се, че най-вероятно ще ме изнасилят и убият и няма да има кой да ми помогне. Те обаче се пошегуваха с ужасената ми физиономия още известно време и после просто ме върнаха обратно на изхода при Тревор. За моя изненада, той също се смееше и веднага щом охранителите изчезнаха, го ударих с всичката си сила в гърдите. Чувствах се толкова ужасно използвана и отвратена, а той дори ми се разсърди, че съм реагирала прекалено остро. Докато седяхме на паркинга и чакахме приятелят му да дойде да ни вземе, той ми каза, че не трябвало да бъда от онези, които се паникьосват лесно и не могат да се защитават сами.

Това, разбира се не беше онова, което исках да чуя. Исках да ми каже, че съжалява и че винаги ще бъде до мен, за да ме защити. Исках просто да ме успокои, да ми прошепне нещо мило. Вместо това, той каза, че всеки един човек на света рано или късно щял да ме разочарова. И с него нямало да бъде различно. В началото, когато започнахме да се виждаме, той непрекъснато повтаряше как никога не би ме изоставил и как винаги ще бъдем заедно. Едва тогава осъзнах, че не бях чувала думата никога или винаги от много, много дълго време.

— Какво ще стане с нас? — попитах аз, облягайки се на рамото му, очаквайки да усетя познатото успокояващо обгръщане на ръката му около мен.

— Добър въпрос — отвърна той, взирайки се съсредоточено в малкото камъче, което въртеше между пръстите си. Звучеше сякаш знае отговора, но просто не иска да го изрече на глас.

— Какво означава това? — попитах нервно.

— Виж, дядо ти е мъртъв. Вярно е, че и двамата знаем какво наистина се случи, но никой няма да ни повярва. И ако решат да търсят на кого да стоварят вината, аз ще съм най-подходящият човек за това.

— Няма да им позволя да го направят.

— И как, по дяволите, мога да съм сигурен в това, когато почти не те виждам? Прекарах дни наред, мотаейки се сам наоколо, чудейки се дали не ме отбягваш. Промъкваме се в скапания мол като някакви крадци и през цялото време се оглеждам през рамо да не би отнякъде да се появи полиция или по-зле — баща ти с пистолет в ръка. Всичко това никак не е забавно, нали разбираш?