Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Разбира се, някои от момичетата се опитаха да откажат да тичат. Една от тях се казваше Арден и имаше перманентен грим, татуиран върху лицето си. Когато докторката я извика, тя отказа да изпълни нареждането. Д-р Хъндрик спокойно я отпрати в администрацията, след което с лека усмивка ни уведоми, че вероятно няма да срещнем Арден в следващите седмица или две. Видях как всички се подсмихнаха подигравателно или извъртяха очи с недоверие. Но тя се оказа права. Всъщност никога повече не видяхме Арден.

Следваща беше Джун. Тя изглеждаше най-стегнатата от всички ни — имаше жилаво слабо тяло с релефно очертани мускули. За наша изненада, не успя да се справи със задачата за по-малко от минута и се наложи да тича втори път. Затова пък не й представляваше никаква трудност да подобри първото си време, дори не положи усилие да тича по-бързо. Когато се върна обратно в строя, тя ми намигна и се излегна на тревата под слънцето. Очаквах д-р Хъндрик да й направи забележка, че не се е постарала достатъчно, но тя просто записа нещо в тефтера си срещу името на Джун.

Когато дойде моят ред, изтичах разстоянието перфектно, точно за една минута, и д-р Хъндрик се усмихна одобрително. Бях една от малкото, които не се опитаха да се правят на интересни пред нея. Което далеч не означаваше, че няма да започна да го правя в някой момент, естествено. Просто знаех, че е по-добре първо да се ориентирам в ситуацията. След тренировката си взехме душ, после дойде време за обяд и отново общо събрание с д-р Спайсър, на което на всяка беше съобщен часа и мястото на индивидуалните й психиатрични консултации. Последва глупава игра за „сплотяване“, която в крайна сметка постигна първоначалната си цел, тъй като прекарахме по-голямата част от времето да я осмиваме. След това: семинар относно злоупотребите с наркотични вещества, отново гимнастика и накрая групова среща, на която буквално ни накараха да повтаряме на глас колко благодарни сме за живота, който имаме, и куп подобни глупости. Чак след като вечерята приключи, имахме двадесет свободни минути преди проверките по леглата. Явно това щеше да бъде единственото време, в което да се радваме на някаква свобода. Макар че свобода беше доста силна дума, като се има предвид, че не можехме да ходим, където си искаме. Имаше строго определени места, където ни беше позволено да бъдем. Всъщност забелязах, че през целия ден ни водеха само по едни и същи коридори. Параноичната част на мозъка ми веднага започна да се чуди какво ли криеха всъщност толкова старателно. Свободолюбивата част пък просто искаше повече пространство. Това е едно от нещата, които никога не забелязваме, когато го имаме — способността просто да се разходиш, където искаш, без някой да те следи. Да тичаш, да викаш, да се обадиш, на когото пожелаеш. Представих си Тревор, седящ сам в любимия ни ресторант и усетих обсебващо желание да бъда при него — нищо скъпо, нищо изискано — просто аз и той в Тако Бел. Липсваше ми и му завиждах. Завиждах му за свободата, която ми бяха откраднали.

Половината от момичетата използваха така нареченото „свободно време“ направо, за да се пъхнат в леглата, а другите слязоха долу в общата стая. Усамотих се в банята за няколко минути, просто за да си подредя мислите, след което слязох долу при тях. Веднага забелязах, че Джун вече е в центъра на вниманието. Когато отворих вратата, тя тъкмо им разказваше на висок глас, че според нея цялото това училище било пълна комедия. Беше избрала яркорозова униформа и приличаше на някакво диво цвете, изпъкващо на поляна със сини, кафяви и зелени цветя.

— Вземете например встъпителната реч на д-р Спайсър — каза тя. — Били сме опасни за самите себе си? Мразели сме се?

Произнасяше „Р“-то по типично френски начин. Беше сладко всъщност.

— Пълни глупости — продължи тя. — Е, не се съмнявам, че някои от вас, откачалки, мразите тялото си, защото сте прекарали твърде много време близо до хладилника, а мама и татко никога не са ви обръщали внимание. Само че това ни прави интересни всъщност.

— А тези белези, Джун? — попита едно от момичетата, което беше извърнало поглед при споменаването на думите мама и татко.

— Обичам белезите си — отвърна Джун сериозно. — Карат ме да се чувствам жива.

— Някой да е виждал Арден? — прекъсна я Кармен изведнъж.

— Не се притеснявай за Арден, тиквичке — отвърна Джун невъзмутимо, — тя вече няма проблеми. Ние сме тези, на които им предстоят проблеми. И то големи. Скоро нещата съвсем ще се оплескат.