Елиът Шрифер: Училище за лоши момичета

— Тук сме да регистрираме дъщеря ми — високо започна майката в същото време, когато аз казах: „Искам да говоря с управителя!“

Добре, че гласът на майката беше по-силен, та заглуши моето „управителя“, защото осъзнах, че звучеше идиотски. Училищата нямат управители, Анжела! Строгата жена погледна първо към мен. Беше страшно ниска, но излъчването й сякаш я правеше два пъти по-огромна.

— Коя си ти? — попита тя.

— Анжела Карденас.

— Карденас? Очаквахме те преди повече от пет часа. Вече изпусна входящото си интервю, а общото събрание ще започне всеки момент.

— Ами, може би ако някой от вас ме беше посрещнал на автобусната спирка, нямаше да ми се наложи да мъкна куфара си в продължение на пет часа из гората. Така че, дайте да не започваме с това, кога сте ме очаквали, а?

Тя ме зяпна и видях ясно как погледът й се изпълни с гняв.

— Съжалявам — бързо казах аз с най-сладкия си глас (който действително е страшно сладък). — Не исках да бъда груба. Имах предвид, че желая да поговоря с някого, който е отговорен за това недоразумение.

— Къде са родителите ти? — попита тя, оглеждайки празното фоайе зад мен.

— Дойдох сама.

— Извинете — намеси се киселата жена, — смятате ли да регистрирате дъщеря ми скоро? Доколкото помня, ние бяхме първи.

— Директорката ще ви приеме всеки момент — студено се обърна към нея жената.

След това ме хвана за ръка с такава здрава хватка, каквато майка ми използваше.

— Ти идваш с мен — обяви тя и ме задърпа надолу по коридора.

Беше време да се срещна с останалите.

След като събранието приключи, д-р Спайсър ме задърпа обратно към офиса си. Предположих, че ще отидем да вземем куфара ми, но вместо това, тя ме избута в една малка стаичка и просто излезе. Щом вратата се затвори, чух как ключалката прещрака силно. За секунда не успях да схвана какво значи този звук. Не беше възможно да ме е заключила, нали?! И точно тогава усетих жажда за свободата, която имах по време на пътуването ми. Исках да се махна оттук и да се втурна обратно към Тревор. Но беше твърде късно. Усетих как започнаха да ме обливат горещи вълни от яд. Разкопчах най-горните копчета на ризата си и се облегнах на вратата. Първо, защото беше хладна и второ, за да се опитам да чуя какво се случва от другата страна.

Може би бяха изминали поне двадесет минути, когато най-после чух вратата да се отключва. Изправих се бавно на крака и закопчах ризата си. В стаята влезе страшно слаба жена на средна възраст с огромни мораво бежови кръгове под очите си, сякаш се беше опитала да прикрие изтощението си под дебел слой фон дьо тен. Имаше рядка сивкава коса, която явно, според нея, изглеждаше руса, тъй като беше сложила изкуствени руси кичури отгоре. Беше облечена в униформата на училището — пуловер в белезникав цвят и бели памучни панталони. Приличаше на нещо средно между тенис инструктор и медицинска сестра.

— Анжела Карденас? — попита тя. — Аз съм д-р Зилинска. Моля те, седни.

Верижката на очилата й издаваше смешен звук всеки път, щом главата й помръднеше. Звучеше като „Моля те, (КЛИК), седни (КЛИК)“. Стаята, в която ме бяха довели, беше малка, с размерите на лекарски кабинет. Имаше два бели пластмасови стола, поставени един срещу друг. Независимо на кой от двата седнех, почти щях да докосвам краката на д-р Зилинска срещу мен. Настаних се на единия и притиснах колене към гърдите си.

— Правим го за твое добро — прозвуча в главата ми гласът на мама, преди да тръгна. Знаех, че лъжеше. Това беше просто учтив начин да ми каже „Всъщност искаме да се махнеш от живота ни.“

— Добре дошла в „Хидън Оук“ — извади ме от мислите ми гласът на д-р Зилинска.

Вероятно го беше казвала на стотици момичета през годините. Усмивката беше залепена на лицето й от толкова време, че в нея не беше останало нищо искрено.

— Благодаря.

— Разбрах, че си пътувала с автобус. Ако знаехме, че няма да пристигнеш с кола, със сигурност щяхме да изпратим някой да те посрещне на спирката в Денвър. Предположихме, че родителите ти ще те придружат дотук. Имаше ли някакви проблеми по време на пътуването?

Поклатих глава.

— Явно си доста независима. Това не е лесно пътуване за едно петнайсетгодишно момиче. Иска ли ти се родителите ти да те бяха изпратили дотук?

Изпуфтях силно престорено. Бях ходила на твърде много психиатри през живота си, за да знам, че беше прекалено рано за подобен род важни въпроси. Аматьорка!