Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Ето че научих един урок, каза си маа Рамотсве, докато се връщаше към белия микробус. Тя се бе замислила дълбоко и едва забеляза господин Пилаи, който все още стоеше пред оптиката и съзерцаваше клоните на дървото над главата си.

— Мислех си за това, което ми казахте, маа — отбеляза той, когато тя мина покрай него. — Думите ви ме накараха да се замисля.

— Да — каза маа Рамотсве, изненадана насред мислите си, — но се страхувам, че не знам отговора. Просто не го знам.

Господин Пилаи поклати глава.

— Значи ще трябва още да помислим за това — каза той.

— Да — отвърна маа Рамотсве, — ще трябва.

Човекът от правителството беше дал на маа Рамотсве телефонен номер, който да може да използва по всяко време, без да минава през неговите секретарки и помощници. Същия следобед тя най-сетне реши да се възползва от него и успя да се свърже с клиента си от първия път. Той бе приятно изненадан от обаждането и веднага изрази задоволство от факта, че разследването вече е започнало.

— Бих искала да отида в къщата следващата седмица — каза маа Рамотсве. — Говорихте ли вече с баща си за това?

— Да, вече го направих — отговори човекът от правителството. — Казах му, че отивате да си починете. Казах му, че ви се отплащам, задето сте ми осигурили много гласове сред жените. Ще се грижат добре за вас.

Уточниха подробностите и маа Рамотсве получи указания как да стигне до фермата, която бе разположена на север от Пилане, край пътя за Франсистаун.

— Сигурен съм, че ще намерите доказателства за престъпление — каза човекът от правителството. — И тогава ще можем да спасим горкия ми брат.

Маа Рамотсве отговори уклончиво:

— Ще видим. Не мога да гарантирам нищо. Трябва да видя.

— Разбира се, маа — припряно рече човекът от правителството. — Имам пълно доверие в способността ви да откриете какво става. Знам, че ще успеете да намерите доказателства срещу тази зла жена. Нека само се надяваме, че ще стигнете навреме.

След разговора маа Рамотсве гледа известно време замислено стената срещу бюрото си. Току-що беше отписала цяла седмица от тефтера си, което означаваше, че всички други задачи от списъка й се отлагат за неопределено време. Поне не се налагаше засега да се безпокои за сервиза, нито пък за евентуалните нови случаи, които биха били поверени на агенцията. Маа Макутси можеше да се справи с всичко това, а ако в този момент лежеше под някоя кола, както често се случваше напоследък, помощниците щяха да вдигнат телефона — вече ги беше обучила.

Но какво да се прави с господин Дж. Л. Б. Матекони? Това бе наистина труден въпрос, по който засега не успя да направи нищо. Осъзнаваше, че трябва да действа бързо. Вече бе прочела книгата за депресията и сега се чувстваше по-спокойна пред лицето на загадъчните симптоми. Но винаги съществува опасност страдащият от тази болест да направи нещо необмислено — книгата изрично предупреждаваше за това — и тя се ужасяваше от мисълта, че господин Дж. Л. Б. Матекони би могъл да бъде тласнат към някоя крайност заради убедеността си, че е недостоен за нея. Трябваше някак да го заведе при д-р Мофат, за да може лечението да започне. Но когато му каза, че трябва да отиде на лекар, той твърдо отказа. Ако опиташе пак, вероятно щеше да получи същия отговор.

Тя се запита дали нямаше начин да му дава лекарствата с хитрост. Не й харесваше идеята да използва нечестни средства спрямо господин Дж. Л. Б. Матекони, но когато става дума за разума на някого, според нея всички средства бяха оправдани, за да му се помогне. Все едно че някой е отвлечен от зли хора и го държат в плен. Кой би се поколебал, разсъждаваше тя, да използва някоя хитрина, за да победи злото? Според нея това бе напълно в съгласие със стария морал на Ботсуана, а също и с всеки друг морал.

Почуди се дали да не скрие таблетките в храната му. Това щеше да свърши работа, ако тя присъстваше на всяко негово хранене, но не беше така. Той спря да идва в дома й за вечеря и щеше да е много странно да нахлуе внезапно в къщата и му занесе ядене. А пък и той сигурно не ядеше много в това състояние — книгата предупреждаваше и за това — и май доста беше отслабнал напоследък. В такъв случай щеше да е невъзможно да му се дават лекарства, дори тя да решеше, че е редно това да се прави скришом.

Тя въздъхна. Не беше обичайно за нея да седи и гледа стената и за миг се запита дали и нея не я хваща депресия. Но тази мисъл отмина бързо — не можеше да става и дума да се разболява сега. Всичко разчиташе на нея — сервизът, агенцията, децата, господин Дж. Л. Б. Матекони, маа Макутси, да не споменаваме и роднините на маа Макутси в Бобононг. Просто не можеше да си позволи да се разболее. Така че тя стана и оправи роклята си, а после се запъти към телефона в другата част на стаята и взе в ръка тефтерчето, където си записваше номерата. Потокване, Силвия, Главна домакиня, Фермата на сираците.