— Кой понася цялото страдание в днешно време? — с този въпрос маа Рамотсве се обърна към маа Макутси един ден, докато седяха в офиса и чакаха да се появи клиент. — Не са ли жените, които биват изоставяни от мъжете си заради по-млади от тях? Не се ли случва точно това? Мъжът става на четиридесет и пет и решава, че стига толкова. И отива при някоя по-млада жена.
— Права сте, маа — каза маа Макутси. — В Ботсуана страдат жените, не мъжете. Мъжете са си много добре. Виждала съм го с очите си. Виждала към го в Ботсуанския колеж за секретарки.
Маа Рамотсве зачака да чуе подробности.
— В колежа имаше много хубави момичета — продължи маа Макутси. — Най-вече тези, които не се справяха добре с материала. Изкарваха на изпитите петдесет процента или съвсем малко повече. Излизаха по три-четири вечери на седмица и много от тях се срещаха с по-възрастни мъже с пари и хубави коли. Въобще не ги беше грижа, че тия мъже са женени. Излизаха с тях и ходеха да танцуват по баровете. И какво, мислите, че ставаше после, маа?
Маа Рамотсве поклати глава:
— Мога да си представя.
Маа Макутси свали очилата и ги избърса в блузата си.
— Караха мъжете да изоставят жените си. Мъжете казваха, че това е добра идея и ги напускаха. Така че останаха много нещастни жени, които няма да могат да си намерят Друг мъж, понеже мъжете се заглеждат само по нагласени момичета и не искат възрастни жени. Такива работи ставаха, маа, и даже мога да ви дам списък с имена. Цял списък.
— Няма нужда — каза маа Рамотсве. — И аз имам един много дълъг списък с нещастни жени. Много дълъг.
— А колко нещастни мъже познавате? — не спираше маа Макутси. — Колко мъже познавате да си седят вкъщи и да мислят какво да направят, след като жена им ги е изоставила заради някой по-млад мъж? Колко, маа?
— Нито един — каза маа Рамотсве. — Нито един.
— Именно — рече маа Макутси, — жените бяха подведени. Подведоха ни, маа. А ние влязохме в капана като добичета.
Децата се отправиха към училището, а маа Рамотсве опакова багажа си в малкия кафяв куфар и тръгна да излиза от града, покрай пивоварните и новопостроените фабрики, новите евтини предградия, с техните редици бараки от сиви тухли, през жп линията от Франсистаун за Булавайо, докато стигна шосето, което щеше да я отведе към мястото, за което се бе запътила, и неговите проблеми. Дъждовният сезон тъкмо бе започнал и изгорелите кафяви полета започваха да зеленеят — а никнещата трева бе добре дошла за добитъка и за скитащите стада кози. Белият микробус нямаше радио — или поне не такова, което да работи, — но маа Рамотсве знаеше песни, които можеше да изпее, и наистина запя на отворен прозорец, като поемаше хладния утринен въздух с пълни гърди, а подплашени от звука на гласа й от скривалищата си край пътя излитаха птици с искряща перушина. Над нея, безкрайно празно, бе небето, това най-бледосиньо небе от всички бледосини небеса.
Тя не харесваше мисията си най-вече защото това, което бе на път да направи, представляваше нарушаване на основните правила на гостоприемството. Човек не отива на гости в някоя къща под прикритие, а тя точно това се канеше да направи. Наистина, щеше да бъде гост на бащата и майката, но дори и те не знаеха истинската цел на посещението й. Щяха да я приемат като човек, на когото синът им дължи услуга, а тя всъщност бе шпионка. Вярно, щеше да шпионира в името на справедлива кауза, но това не променяше факта, че целта й бе да проникне в семейството и да открие тайните му.
Докато пътуваше в белия микробус, маа Рамотсве реши да отхвърли всякакво двоумение. Добре обосновани доводи можеха да се приведат в полза и на двете страни. Тя обаче трябваше да избере едната, защото като се вземеше предвид всичко, беше по-добре да се извърши измама, но да се попречи да бъде погубен един живот. Всякакви съмнения трябваше да се оставят настрана, а целта да се преследва от все сърце. Няма смисъл да се тормозиш за решението, което си взел, и да се чудиш дали е било правилно. Пък и скрупулите само могат да попречат на убедителната игра и измамата да се разкрие. Все едно някой актьор да постави под въпрос ролята си насред представлението.
Тя подмина някакъв човек, караш каруца, теглена от муле, и му махна. Той пусна с една ръка поводите и й махна в отговор, същото направиха и спътниците му — две възрастни жени, една по-млада и едно дете. Сигурно отиват на село, помисли маа Рамотсве. Като че ли малко късно — би трябвало да се захванат с оранта в самото начало на дъждовния период, но даже и сега биха могли да засеят навреме и да имат царевица, пъпеши и боб, като дойде време за прибиране на реколтата. Върху каруцата имаше няколко чувала, в които сигурно бяха скътани семената, както и продуктите, с които семейството щеше да се храни, докато са на нивата. Жените щяха да правят овесена каша и ако имаха късмет, момчетата можеше да уловят нещо за тенджерата — от някоя токачка например би станала чудесна яхния за цялото семейство.
Читать дальше