Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

— Разбира се, маа — каза той. Няма да намерите книжар, който да разправя какви книги четат клиентите му, ако те искат това да остане в тайна. Ние сме много дискретни.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Търся книга за една болест, наречена депресия. Чували ли сте за такава книга?

Управителят кимна.

— Не се безпокойте, маа. Не само съм чувал за такава книга, но дори имам една в магазина. Мога да ви я продам. — Той направи пауза. — Съжалявам, маа. Депресията не е приятна болест.

Маа Рамотсве се огледа.

— Не става дума за мен каза тя. Става дума за господин Дж. Л. Б. Матекони. Мисля, че той е в депресия.

Управителят я заведе до една полица в ъгъла и извади тънка червена книжка, а лицето му изразяваше съчувствие.

— Ето една много добра книга по въпроса — каза той, докато й подаваше книгата. — Ако прочетете какво е написано на корицата отзад, ще видите колко хора са казали, че тази книга им е била от голяма помощ в борбата с болестта. Прочее, много съжалявам за господин Дж. Л. Б. Матекони. Надявам се тази книга да го накара да се чувства по-добре.

— Много ми помогнахте, раа — каза тя. — Благодаря ви. Имаме късмет, че държите такъв хубав магазин в тази страна. Благодаря.

Тя плати книгата и се отправи към белия микробус, като продължи да прелиства страниците по пътя. Едно изречение особено я заинтересува и тя спря, за да го прочете:

„Една от характерните черти на депресията в остра форма е чувството, че сте извършили нещо ужасно, например направили сте дългове, които не можете да върнете, или пък сте извършили престъпление. Обикновено то се съпровожда от чувство за малоценност. Излишно е да се казва, че въображаемата лоша постъпка изобщо не е била извършвана, но никакви доводи не могат да разубедят страдащия, че това не е така.“

Маа Рамотсве препрочете пасажа и с всяка дума все повече се обнадеждаваше. Човек не очаква подобен ефект от книга за депресията, но сега се получи точно така. Разбира се, че господин Дж. Л. Б. Матекони не бе направил нищо страшно — както тя винаги бе знаела, той беше мъж с неопетнена репутация. Сега оставаше само да го накара да отиде на лекар и да се подложи на лечение. Тя затвори книгата и насочи поглед към резюмето на гърба. „ Тази лесно лечима болест …“, започваше текстът. Това я ободри още повече. Знаеше какво трябва да направи и списъкът й, който тази сутрин й се бе сторил дълъг и заплетен, сега не бе така грамаден и заплашителен.

От Ботсуанския книжен център тя отиде направо в „Тлоквенг роуд спийди моторс“. За нейно облекчение сервизът беше отворен и маа Макутси стоеше пред офиса и пиеше чай. Двамата млади монтьори се бяха разположили върху празни варели; единият пушеше цигара, а другият пиеше безалкохолно от една кутия.

— Малко е рано за почивка — каза маа Рамотсве, хвърляйки бегъл поглед към тях.

— О, маа, ние всички заслужаваме почивка — каза маа Макутси. — Тук сме вече от два часа и половина. Всички дойдохме в шест и оттогава не сме спирали.

— Да — потвърди единият чирак. — Нито за миг. И успяхме да свършим доста добра работа, маа. Вие й кажете, маа. Вие й кажете какво направихте.

— Изпълняващата длъжността управител е автомонтьор номер едно — вмъкна другият чирак. — Май е по-добра и от шефа.

Маа Макутси се засмя.

— Момчета, вие сте свикнали да говорите приятни неща на жените, но това няма да свърши работа при мен. Аз съм тук като изпълняваща длъжността управител, не като жена.

— Ама това е вярно, маа — каза по-големият от двамата. — Ако тя не ще да ви каже, аз ще ви кажа. Една от колите седеше тук четвърти или пети ден. На старшата сестра е — от болницата „Принцеса Марина“. Тя е много силна жена и дано не ми се налага да танцувам с нея. Бррр!

— Тази жена никога не би танцувала с теб — сопна се маа Макутси. — За какво й е да танцува с някакъв мърляв младеж като тебе, като може да танцува с хирурзи и други важни хора?

Чиракът пренебрегна обидата.

— Все едно… Като докара колата, тя каза, че била спирала от време на време насред път и се налагало да чака, докато тръгне наново. После по някое време пак така спирала и пак тръгвала. Огледахме я. Аз я пробвах и тя запали. Карах до старото летище и после по „Лобатсе роуд“. Нищо. Нито веднъж не спря. Но тая жена разправяше, че спирала постоянно. Така че смених свещите и пробвах отново. Тоя път спря точно на кръговото движение близо до голф клуба. Просто си спря и после по някое време запали отново. И стана нещо много странно, за което жената ни беше разказала. Чистачките се включиха, когато колата спря. А аз не ги бях докосвал. Та рано тая сутрин казвам на маа Макутси: „Тая кола тук, маа, е много странна. Спира и после тръгва.“ Маа Макутси дойде и погледна колата. Погледна двигателя и видя, че свещите са нови и че е сложен и нов акумулатор. След това отвори вратата и се качи вътре, а после направи ей такава физиономия… точно такава, с вирнат нос. И каза: „Тая кола мирише на мърша. Това е миризма на мишки.“ И почна да се оглежда. Погледна под седалките, ама там не намери нищо. После погледна под арматурното табло и тогава повика брат ми и мене. И ни вика: „Тук има цяло мише гнездо. Прегризали са изолацията на тези жици. Вижте.“ Погледнахме ги тия жици, а това са много важни жици за една кола, защото са вързани към запалването, и видяхме, че две от тях се допират или почти се допират, точно на мястото, където мишките са изгризали покритието. Та значи, когато тия жици се допрат, двигателят си мисли, че запалването е изключено, и токът отива към чистачките. Това ставало всъщност. В това време мишките, като ги открихме, избягаха от колата. Маа Макутси взе гнездото им и го изхвърли. После залепи жиците с изолирбанд, който ние й дадохме, и така поправихме колата. Вече няма проблем с мишките само защото тая жена е такъв добър детектив.