Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Разговорът не беше много успокоителен и след като затвори телефона, маа Рамотсве прекара няколко тревожни минути, като кръстосваше кухнята от единия край до другия. Ясно беше, че д-р Мофат е прав, че господин Дж. Л. Б. Матекони страда от някаква болест — докторът я бе нарекъл депресия, — но сега тя се тревожеше повече за ужасното нещо, което приятелят й твърдеше, че е сторил. Нямаше по-невероятен кандидат за убиец от господин Дж. Л. Б. Матекони, но какво ще стане, ако се окаже, че той е точно такъв? Щяха ли чувствата й към него да се променят, ако разбереше, че е убил някого, или щеше да се залъгва, че вината не е била негова, че той просто се е защитавал, докато е удрял жертвата по главата с гаечен ключ? Жените и приятелките на убийците неизменно постъпваха така. Те никога не приемаха, че техният мъж е способен да убие. Същото беше с майките. Майките на убийците винаги настояваха, че синовете им не са толкова лоши, колкото твърдят хората. Естествено, за една майка мъжът си остава малко момче, независимо колко е пораснал, а малките момченца никога не могат да бъдат виновни за убийство.

Разбира се, Ноте Мокоти би могъл да бъде убиец. Той беше напълно способен хладнокръвно да убие някого просто защото нямаше никакви чувства. Беше лесно да си представи как Ноте пробожда някого и си тръгва небрежно, все едно че само се е здрависал с жертвата. Когато я биеше, което се случваше неведнъж, той не показваше никаква емоция. Веднъж, след като разцепи кожата й над веждата с един особено жесток удар, той спря, за да се полюбува на произведението си, както прави лекар, когато разглежда рана.

— Ще се наложи да отидеш в болницата — каза той с пълно безразличие. — Доста лошо порязване. Трябва да бъдеш по-внимателна.

По време на цялата история с Ноте Мокоти тя беше благодарна само за това, че баща й бе още жив, когато го напусна. Той доживя да види, че дъщеря му се е разделила с този мъж, макар че вече бе изстрадал двете години на тяхното съжителство. Когато отиде при него да му каже, че Ноте си е тръгнал, той не й натякна колко глупава е била да се омъжва за него, даже и да си го мислеше. Просто каза, че тя трябва да се върне при него, че той винаги ще се грижи за нея и се надява сега животът й да тръгне по-добре. Прояви обичайното за него достойнство. Тя се разплака, когато отиде при него, а той просто й каза, че е в безопасност с него и вече не трябва да се страхува от онзи мъж.

Но Ноте Мокоти и господин Дж. Л. Б. Матекони бяха напълно различни хора. Именно Ноте беше вършил престъпления, а не господин Дж. Л. Б. Матекони. Защо тогава той твърдеше, че е направил нещо ужасно, ако това не беше вярно? Маа Рамотсве бе озадачена и — както обикновено правеше в такива ситуации — реши да се обърне за информация и утешение към най-доброто място по всички спорни въпроси — Ботсуанския книжен център.

Тя закуси набързо и остави децата на грижите на Роуз. Искаше й се да им обърне малко внимание, но в момента животът й изглеждаше прекалено усложнен. Въпросът с господин Дж. Л. Б. Матекони излезе на първо място в нейния списък от задачи, следван от сервиза, разследването на проблемите с брата на човека от правителството и преместването в новия офис. Беше труден списък: всяка от задачите в него бе спешна в някаква степен, но денят имаше краен брой часове.

Тя влезе в града и не след дълго намери добро място за паркиране на малкия бял микробус — зад „Стандарт банк“. После, като поздрави един-двама познати, които срещна на площада, се отправи към Ботсуанския книжен център. Той беше любимият й магазин в целия град и преди да купи и най-дребното нещо, тя с наслаждение разглеждаше стоките в него поне час. Тази сутрин обаче умът й беше зает от точно определена тревожна мисия, затова тя събра всички сили, за да устои на изкушенията на рафтовете със списания, пълни със снимки на префасонирани къщи и блестящи дрехи.

— Бих искала да говоря с управителя — обърна се тя към една служителка.

— Можете да говорите с мен — отвърна младата помощничка.

Маа Рамотсве остана непреклонна. Помощничката беше учтива, но много млада и щеше да бъде по-добре да се говори с човек, който знае повече за книгите.

— Не — отговори тя. — Бих искала да говоря с управителя, маа. Въпросът е важен.

Управителят дойде и поздрави маа Рамотсве любезно.

— Радвам се да ви видя — каза той. — В качеството си на детектив ли сте тук, маа?

Маа Рамотсве се засмя:

— Не, раа. Но бих искала да намеря книга, която да ми помогне да се справя с един много деликатен проблем. Мога ли да говоря с вас поверително? Мога ли да ви се доверя?