Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

— Казвам се Мотолели и съм на тринайсет години, всъщност почти на четиринайсет. Имам брат, който е на седем. Майка ми и баща ми са умрели. Това доста ме натъжава, но много се радвам, че аз съм жива и че си имам братче.

Аз съм момиче, което е имало три живота. Моят първи живот беше, когато живеех с майка ми, лелите и чичовците ми на север, в Макадикади, близо до Ната. Това беше много отдавна, тогава бях много малка. Те бяха бушмени и се местеха от място на място. Знаеха как да намират храна в гората, като изравят корени. Бяха много умни хора, но никой не ги харесваше.

Майка ми даде гривна, направена от щраусова кожа, с парчета от черупка на щраусово яйце. Още я пазя. Това е единственото нещо, което ми е останало от нея, сега, когато вече е покойница.

След като тя умря, аз спасих малкия си брат, който бе погребан в пясъка заедно с нея. Той беше заровен съвсем плитко, така че махнах пясъка от лицето му и видях, че още диша. Помня как го вдигнах и побягнах през шубраците, докато накрая попаднах на някакво шосе. Един мъж с камион се зададе по пътя, а когато ме видя, спря и ме закара до Франсистаун. Не помня какво стана там, но ме дадоха на една жена, която каза, че мога да живея в двора й. Имаха малък навес, който страшно се нагорещяваше, когато го напечеше слънцето, но изстиваше през нощта. Спях там заедно с братчето ми — още бебе.

Хранех го с храната, която ми даваха в къщата. Започнах да помагам на онези добри хора. Перях и простирах прането на въжетата навън. Понякога миех съдовете, понеже те нямаха слуги. Имаше едно куче, което също живееше в двора, и един ден то ме ухапа по крака. Като разбра, съпругът на жената много се ядоса на кучето и го преби с дървена тояга. И кучето умря след всичкия бой, дето изяде, понеже беше зло.

После се разболях тежко и жената ме заведе в болница. Сложиха ми някакви игли и ми взеха кръв. Но не можаха да ме оправят и след известно време вече не можех да ходя. Дадоха ми патерици, но с тях ходех трудно. Намериха ми инвалидна количка, тоест можех да се прибера у дома. Но жената каза, че не може да остави момиче в инвалидна количка в двора си, защото няма да изглежда добре и хората ще приказват разни работи от рода на: „Как така ще държиш момиче в инвалидна количка в двора си? Това е много жестоко.“

Тогава мина един мъж, който каза, че търси сираци, за да ги прибере във фермата на сираците. С него беше една госпожа от правителството, която ми обясни, че е голям късмет да намеря място в такава хубава ферма. Можело да взема и брат си, който щял да бъде много щастлив да живее там. Но не бивало да забравям да обичам Иисус. Отговорих, че съм готова да обичам Иисус и че ще направя така, че и братчето ми да го обича.

Така свърши моят първи живот. Моят втори живот почна в деня, когато пристигнах във фермата на сираците. Дойдохме от Франсистаун с камион и на мен ми беше много горещо и неудобно да се возя отзад. Не можех да сляза да отида по нужда, понеже шофьорът на камиона не знаеше какво да прави с момиче в инвалидна количка. Така че когато пристигнахме във фермата на сираците, роклята ми беше мокра и аз се срамувах страшно, най-вече защото всички други сираци се бяха строили да ни гледат как пристигаме. Една от жените каза на децата да ходят да си играят, вместо да ни зяпат, но те се отдалечиха съвсем малко и ме наблюдаваха иззад дърветата.

Всички сираци живеят в къщи. Във всяка къща има по десетина сираци и майка, която се грижи за тях. Майката на моята къща беше мила жена. Даде ми нови дрехи и гардероб да си държа нещата в него. Никога дотогава не бях имала гардероб и бях много горда с това. Дадоха ми и няколко специални фиби, с които да си хвана косата. Никога не бях имала такива красиви неща и ги държах под възглавницата, за да бъдат на сигурно място. Понякога се будех през нощта и мислех какъв късмет имам. Но понякога плачех, докато си мислех за моя първи живот и за моите чичовци и лели и се чудех къде ли са сега. От леглото си можех да виждам звездите през една дупка в завесата и си мислех, че ако те погледнат нагоре, ще видят същите звезди и така ще ги гледаме едновременно. Но се чудех и дали ме помнят, понеже бях само едно момиче и бях избягала от тях.

Бях много щастлива във фермата на сираците. Работех много и маа Потокване, която ни беше ръководителка, каза един ден, че ако имам късмет, ще намери някой, който да ни стане нов родител. Не мислех, че това е възможно, понеже никой не би желал да вземе момиче в инвалидна количка, след като има толкова много първокласни момичета сираци, които могат да вървят много добре и които също си търсят дом.