Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Маа Рамотсве хвърли поглед към портата, видя, че детето наистина стои на пръсти, и разбра, че може да отговори само по един начин.

Тя погледна жената и каза:

— Да, трябва ми прислужница и вие получавате работата, маа.

Жената плесна с ръце в знак на благодарност и махна на детето. Късметлийка съм, реши маа Рамотсве. Наистина имам късмет, че мога да направя някого толкова щастлив само с няколко думи.

Роуз се нанесе веднага и бързо успя да докаже думите си. Къщата на „Зебра драйв“ не беше стопанисвана добре от предишните собственици, които се бяха оказали немарливи хора, и всяко ъгълче тънеше в прах. Тя мете и лъска повече от три дни, докато накрая къщата почна да мирише на паркетин и всички повърхности заблестяха. Не само това — тя беше опитна готвачка и чудесна гладачка. Маа Рамотсве ходеше добре облечена, но трудно събираше сили да оглади някоя блуза така добре, както й се искаше. Роуз правеше това със страст, която си личеше по колосаните шевове и липсата и на най-малката гънка.

Тя се настани да живее в помещенията за прислугата в задния двор. Те се състояха от две стаи, с душ и тоалетна от едната страна и покрита веранда, на която можеше да се пали огън и да се готви на открито. Тя спеше в едната от стаите, а в другата бяха двете й малки деца. Имаше и други, по-големи деца, единият от които бе дърводелец — той печелеше добре. Но дори и така, разходите за живот бяха толкова големи, че й оставаше много малко, особено откакто по-малкият й син се разболя от астма и му трябваха скъпи инхалатори, за да диша.

След като остави маа Макутси, маа Рамотсве се прибра вкъщи и завари Роуз в кухнята да изстъргва една загоряла тенджера. Тя любезно запита как е минал денят на прислужницата и чу в отговор, че е бил доста добър.

— Помогнах на Мотолели да се изкъпе — каза тя. Тя вече е оттатък и чете на братчето си. Той търча през целия ден насам-натам и здравата се измори. Всеки момент ще заспи. Май само мисълта за вечерята го държи буден.

Маа Рамотсве й благодари и й се усмихна. Беше станал месец, откакто децата бяха дошли от фермата на сираците с посредничеството на господин Дж. Л. Б. Матекони, но тя все още не беше свикнала с присъствието им в къщата. Това беше негова идея — всъщност той не се бе посъветвал с нея, преди да се съгласи да стане техен приемен родител, — но тя прие положението и скоро ги хареса. Мотолели, която беше в инвалидна количка, се оказа много полезна вкъщи и прояви силен интерес към поправянето на коли — нещо, което особено поласка господин Дж. Л. Б. Матекони. Нейният брат, който беше доста по-малък, бе по-голяма загадка. Той беше доста буен, а когато го заговореха, отвръщаше любезно, но изглежда предпочиташе собствената си компания и тази на сестра си пред компанията на другите деца. Мотолели вече си бе създала приятели, но момчето, изглежда, се стесняваше.

Мотолели посещаваше средното училище в Габороне, което не беше далече, и там й харесваше. Всяка сутрин някое момиче от нейния клас пристигаше на вратата и я буташе с количката до училище.

Маа Рамотсве бе впечатлена.

— Учителите ли ви карат да го правите? — попита тя едно от момичетата.

— Не, маа — отвърна то. — Ние сме нейни приятелки. Затова го правим.

— Вие сте добри момичета — каза маа Рамотсве. — И ще станете добри жени, като му дойде времето. Много добре постъпвате.

За момчето се бе намерило място в местното основно училище, но маа Рамотсве се надяваше, че господин Дж. Л. Б. Матекони ще плати, за да го приемат в „Торнхил“. Щеше да струва много пари и тя вече се чудеше дали този план изобщо някога ще се осъществи. А и въпросът за училището беше само едно от многото неща, които тя искаше да бъдат изяснени. Сред тези неща бяха сервизът, чираците, къщата близо до Армейския клуб на Ботсуана, децата. Оставаше и въпросът за сватбата, независимо кога щеше да се състои тя — макар че в настоящия момент маа Рамотсве не се осмеляваше и да помисли за нея.

Тя прекоси дневната и видя момчето да седи край инвалидната количка на сестра си и да я слуша как чете.

— Е — каза маа Рамотсве, — виждам, че четеш нещо на братчето си. Някоя хубава приказка ли?

Мотолели се обърна към нея и се усмихна.

— Това не е приказка, маа — каза тя. — Или по-точно, не е история от книга. Това е разказ, който аз написах в училище, и сега му го чета.

Маа Рамотсве се присъедини към двамата, присядайки на облегалката на дивана.

— Защо не почнеш отначало? — каза тя. — Бих искала да чуя твоя разказ.