Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

— В такъв случай няма да можете да се възползвате от нашата оферта за безплатно обслужване — каза спокойно маа Макутси. — Колко жалко. Естествено, след тези думи събеседникът й размисли; в края на деня „Тлоквенг роуд спийди моторс“ бе върнал шест коли на техните притежатели и всеки от тях явно бе простил за забавянето.

— Беше един добър първи ден — каза маа Макутси, докато с Маа Рамотсве гледаха как изтощените чираци се отдалечават по пътя. — Тези момчета работиха много усърдно и им дадох извънредно възнаграждение от по петдесет пули. Останаха много доволни и съм сигурна, че ще станат по-добри работници. Ще видите.

Това развесели маа Рамотсве.

— Мисля, че си права, маа — каза тя. — Ти си отличен управител.

— Благодаря ви — каза маа Макутси. — Но вече трябва да се прибираме, утре ни чака доста работа.

Когато Маа Рамотсве и помощничката й потеглиха с белия микробус към дома на маа Макутси, улиците вече бяха пълни с хора, прибиращи се от работа. Минаха покрай претоварени микробуси, килнали се застрашително на една страна, велосипеди с пътници, кацнали на багажниците, и просто пешеходци, размахващи ръце, подсвиркващи, унесени в размисъл, изпълнени с надежда. Тя познаваше пътя добре, тъй като беше карала маа Макутси до дома й много пъти й бе виждала паянтовите къщи и скупчените зяпащи, любопитни деца, които явно обитаваха тези райони. Тя остави помощничката си пред входа и продължи да я гледа как заобикаля към гърба на сградата, към бараката от сиви тухли, в която живееше. Стори й се, че вижда на вратата някаква фигура, вероятно сянка, но точно тогава маа Макутси се обърна и маа Рамотсве, която не искаше да се разбере, че я наблюдава, трябваше да потегли.

Разбира се, не всички държаха прислужничка, но ако имаш добре платена работа и къща, голяма колкото къщата на маа Рамотсве, да не си вземеш прислужничка — или даже няколко — се оценяваше като проява на егоизъм. Маа Рамотсве знаеше, че съществуват държави, където хората нямат прислуга, дори да са много добре финансово. Това й се струваше необяснимо. Ако онези, които можеха да си позволят слуги, решаваха да не държат такива, тогава какво им оставаше да правят на тези хора?

В Ботсуана във всяка къща на „Зебра драйв“ — всъщност във всяка къща с повече от две спални, — обикновено държаха прислуга. Съществуваха закони за това, колко трябва да се плаща на прислугата, но те често се нарушаваха. Имаше хора, които се държаха много лошо с домашните прислужници, плащаха им мизерно и очакваха от тях да работят цял ден, и тези хора, доколкото беше известно на маа Рамотсве, бяха мнозинство. Тази експлоатация беше тъмната тайна на Ботсуана, която никой не искаше да обсъжда. Никой не желаеше да говори за това, какво беше в миналото отношението към базарва — като към същински роби, — и ако някой го споменеше, хората се чудеха накъде да гледат и бързаха да сменят темата. Но това наистина се бе случвало и все още се случваше тук и там, доколкото някой можеше изобщо да знае. Разбира се, такива неща ставаха из цяла Африка. Робството беше голямо зло, сторено на Африка, но винаги бе имало африкански търговци на роби, които на драго сърце продаваха собствения си народ, и все още милиони африканци работеха срещу символично заплащане в почти робски условия. Това бяха покорните хора, слабите хора и домашните прислужници също се нареждаха между тях.

Маа Рамотсве беше изумена, че хората могат да се държат към слугите си коравосърдечно. Веднъж тя гостува в дома на приятелка, която доста между другото спомена, че нейната прислужница има пет дни отпуска на година, при това неплатени. Тази приятелка се похвали, че наскоро успяла да намали възнаграждението на прислужницата, защото решила, че е мързелива.

— А тя защо не си тръгна, след като ти го направи? — попита маа Рамотсве.

Приятелката й се изсмя.

— Къде ще отиде? Има много хора, които чакат за мястото й, и тя много добре го знае. Знае, че мога да намеря жена, която да върши нейната работа за половината от парите, които й давам.

Маа Рамотсве не каза нищо, но в този момент мислено сложи край на приятелството. Това обаче й даде храна за размисъл. Може ли да бъдеш приятел на човек, който се държи лошо? Или лошите хора могат да имат само лоши приятели, защото само другите лоши хора имат достатъчно общо с тях, за да им бъдат приятели? Маа Рамотсве се замисли за пословично лошите хора. Да вземем Иди Амин 3 3 Държавен ръководител на Уганда (1971–1979), дошъл на власт с преврат, чието управление се характеризира с убийства на политически противници. — Б.ред. например или Хендрик Ферворд 4 4 Южноафрикански държавник, един от архитектите на политиката на апартейд. — Б.ред. . Иди Амин, разбира се, не беше съвсем в ред и може би не беше лош по същия начин, както господин Ферворд, който изглеждаше съвсем в ред, но сърцето му беше от лед. Дали някой някога беше харесвал господин Ферворд? Дали някой беше държал ръката му в своята? Сигурно да — нали на погребението му имаше хора и те дори ридаеха, точно както хората ридаят на погребенията на добрите хора. Господин Ферворд имаше близки и може би не всички от тях бяха лоши. Нещата отвъд границата, в Южна Африка, вече се бяха променили и тези хора трябваше да продължат да живеят. Може би те вече бяха разбрали какво зло са причинявали, но дори да не бяха, вече им беше простено, или поне повечето неща. Обикновените хора в Африка не бяха склонни да се отдават на омразата. Понякога биваха неразумни, каквито са хората навсякъде, но нямаха зъб на никого, както беше показал на света господин Мандела. Както бе направил и Серетсе Кхама, помисли маа Рамотсве, макар че май вече никой не помнеше за това извън Ботсуана. Но той беше един от големите мъже на Африка и се беше здрависал с баща й, Обед Рамотсве, когато преди време бе посетил Мочуди, за да говори с хората. И тя, Прешъс Рамотсве, тогава още малко момиче, го бе видяла да излиза от колата си и хората да се трупат около него, а между тях, стиснал в ръка старата си омачкана шапка, беше баща й. Когато Кхама пое ръката на баща й, сърцето й се изпълни с гордост и сега тя си спомняше за това всеки път, когато погледнеше към снимката на големия държавник, сложена на полицата над камината.