Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

— Толкова е горещо тия дни, маа Рамотсве — каза тя. — В кабинета си обаче имам много мощен вентилатор. Ако го включа на най-високата степен, може направо да издуха човек от стаята. Много полезно оръжие.

— Надявам се, че няма да го приложите срещу мен — каза маа Рамотсве. За миг тя си представи как бива издухана от кабинета на маа Потокване, полите й се веят наоколо и тя се издига към небето, откъдето може да види как долу дърветата, пътищата и животните я гледат изумени.

— Разбира се, че не — каза маа Потокване. — Вие сте от типа посетители, които обичам да посрещам. Хората, които не обичам, са тези, дето все се месят. Дето се опитват да ми кажат как се ръководи ферма със сираци. Понякога идват такива хора. Хора, които си пъхат носа навсякъде. Мислят, че знаят всичко за децата, а не е така. Тези, които знаят най-много за сираците, са онези госпожи ей там. — Тя посочи през прозореца към мястото, където две от майките, пълни жени в сини домашни роби, водеха малки деца на разходка по пътеките; държаха ги здраво за тънките ръчички, за да могат нежно да подкрепят колебливите им стъпки. — Да — продължи маа Потокване, — тези жени разбират. Те умеят да се справят с какви ли не деца. С много тъжни деца, които непрекъснато плачат за починалите си майки. С лоши деца, които са били научени да крадат. С много нахални деца, които не са били възпитани да уважават възрастните и говорят лоши думи. Тези жени могат да се справят с всички тия деца.

— Те са много добри жени — каза маа Рамотсве. — Двете сирачета, които взехме с господин Дж. Л. Б. Матекони, казват, че са били много щастливи тук. Тъкмо вчера Мотолели ми прочете едно разказче, което написала в училище. Историята на живота си. Там пише за вас, маа.

— Радвам се, че е била щастлива тук — каза маа Потокване. — Тя е едно много смело момиче. — Тя спря за момент. — Но не ви помолих да дойдете тук, за да говорим за тези деца, маа. Исках да ви разкажа нещо много странно, което се случи тук. Толкова странно, че дори майките ни не могат да се справят с него. Затова си помислих да се посъветвам с вас. Търсих господин Дж. Л. Б. Матекони, за да взема от него вашия телефон.

Тя се пресегна през бюрото и наля на маа Рамотсве чаша чай. После отряза парче от голям плодов сладкиш, сложен предварително на една чиния до таблата с чая.

— Сладкишът е дело на по-големите момичета във фермата — каза тя. — Учим ги да готвят.

Маа Рамотсве пое голямото парче и разгледа изобилието от плодове вътре. Има поне седемстотин калории, помисли си тя, но нямаше значение — тя беше дама с традиционно телосложение и не й се налагаше да се тревожи за такива неща.

— Знаете, че приемаме всякакви деца — продължи маа Потокване. — Обикновено ни ги водят, когато почине майката, а бащата е неизвестен. Често бабата не може да се справя сама заради болест или немотия и децата остават без никого. Понякога ги вземаме от социалните работници, друг път — от полицията. Някой път се случва да ги оставят някъде и тогава случаен минувач се свързва с нас.

— Имат късмет да попаднат при вас — каза маа Рамотсве.

— Така е. И обикновено, каквото и да им се е случвало преди, ние вече сме го виждали тук. Нищо не ни изненадва. Но от време на време се случва да не знаем как да постъпим.

— И сега имате точно такова дете?

— Да — каза маа Потокване. — Като приключите с това голямо парче сладкиш, ще идем да видите момчето, което ни доведоха. Това момче си нямаше име. В такива случаи ние винаги им даваме. Вземаме някое хубаво ботсуанско име и им го даваме. Но така се случва само при бебетата. По-големите деца обикновено ни казват имената си. А това момче не го направи. Всъщност, изглежда, въобще не са го учили да говори. Затова решихме да го кръстим Матайла.

Маа Рамотсве довърши сладкиша и чая си. След това, заедно с маа Потокване, се запъти към една от крайните къщи в групата сгради, където живееха сираците. Там растеше боб, а дворчето пред вратата беше грижливо пометено. Това е майка, която умее да върти къща, помисли си маа Рамотсве. Но щом беше така, как тогава се бе оставила да я победи едно обикновено момче?

Майката, маа Кериленг, се намираше в кухнята. След като избърса ръце в престилката си, тя поздрави топло маа Рамотсве и покани двете жени в дневната. Стаята беше украсена с рисунки на децата, закачени върху голяма дъска, които създаваха настроение. В единия ъгъл имаше кутия, пълна с играчки.

Маа Кериленг изчака гостите да се настанят и след това се отпусна на свой ред в едно от неудобните кресла, наредени около ниската маса в средата на стаята.