Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Обзалагам се, че е от будоара на някоя светска дама — измърмори Елъри. — Какво, по дяволите, търси тук?

Чак тогава забеляза, че по килима няма петънце, остърга подметките на калните си обувки в прага на входната врата — някои преди него бе сторил същото — и предпазливо престъпи в стаята.

Очите на Джоузеф Уилсън все още бяха отворени и извъртени настрани, но вече мътни като изпотено стъкло. На гърдите му имаше голямо петно от кръв, ризата му бе подгизнала, но естеството на раната бе очевидно: едва забележим прорез над сърцето, в самата артерия, рана, нанесена с тънко острие. Приближаващата кола вече вдигаше гръмотевичен шум.

Елъри бързо огледа масата, осветена от евтина настолна лампа. Под светлината лежеше нащърбена порцеланова чиния, пълна с малки жълти картонени клечки. Иначе масата бе идеално чиста. До чинията лежеше нож за хартия с бронзова ръкохватка, дългото му зловещо острие бе оцапано до дръжката със засъхнала кръв. Нещо бе нанизано на върха му — миниатюрен пресечен конус, покрит от пласт сажди. Каквото и да беше това, то бе изцяло овъглено. Елъри погледна пак към мъртвеца.

В изкривеното лице на Уилсън имаше нещо, което още отначало не му даваше мира. Макар белязано с печата на агонията, то бе като изваяно, интересно и изискано красиво. Уилсън бе в разцвета на живота между тридесет и пет и четиридесет, прецени Елъри. Челото бе високо и ведро, устата чувствена, малко женствена, носът къс и прав, на брадичката — лека трапчинка. Къдравата кестенява коса бе пооредяла по слепоочията, но все още буйна. Елъри не можеше да реши какво го безпокои. Може би изтънчената интелигентност на това лице, тънките черти, белег на добър произход…

— Ти пък кой си, по дяволите? — прогърмя самоуверен басов глас.

— А, полицията дойде. Влезте, господа, влезте. Елъри хвърли визитката си небрежно на масата. — Остържете си обувките, преди да стъпите на килима.

На страничния вход се тълпяха хора, предвождани от висок широкоплещест полицай с кремъчен поглед. Двамата се измериха с очи.

Високият каза рязко:

— Почистете си обущата, момчета. — И остърга собствените си подметки на прага. Погледна килима, сетне Елъри и влезе да вдигне картончето, което Елъри бе хвърлил на масата. — О, радвам се, че и вие сте тук, господин Куин — рече той и му върна картата. — Този Ейнджъл отвън не спомена името ви. Познавам бегло баща ви. Аз съм Де Джонг — началник на полицията в Трентън.

Елъри кимна.

— Тъкмо правех оглед. Надявам се, че не сте изпотъпкали следите.

— Ейнджъл ни каза какво сте му наредили. Хубава идея. Моите хора оглеждат алеите. Я да видя трупа.

Стаята отесня. Нахлу тълпа цивилни полицаи. Де Джонг коленичи до мъртвеца. Възрастен джентълмен с бащински вид и черна чанта го отмести. Светкавици проблеснаха безшумно. Бил Ейнджъл стоеше настрана в един ъгъл и наблюдаваше с безучастен поглед.

— Разкажете ми точно какво се е случило, господин Куин — рече подкупващо женски глас иззад гърба на Елъри.

Озадаченият му поглед се отмести от лицето на мъртвеца и се спря на висока млада червенокоса жена с енергични устни, която му се усмихваше с бележник и молив в ръка. Шапката й с формата на голям дискос бе килната небрежно назад и червена къдрица се спускаше над искрящото й око.

— И защо ви е нужно? — попита Елъри.

— Защото аз съм гласът и съвестта на хората — отвърна младата жена. — Представлявам общественото мнение и неколцина ужасно придирчиви вестникари. Казвайте, господин Куин.

Елъри запали лулата и внимателно пусна кибритената клечка в джоба си.

— Струва ми се, че съм ви виждал вече някъде.

— Господин Куин! Този номер е известен още от времето на Антоний и Клеопатра! Седях на няколко метра от вас във фоайето на „Стейси Трент“, когато приятелят ви се обади. Браво, Шерлок. Оправдавате репутацията си. Кой е красавецът на пода?

— Не си спомням да са ни запознавали — каза невъзмутимо Елъри.

— Глупости! Аз съм Ела Еймити, журналистка от „Трентън Таймс“. Хайде, по-живо. Засега съм с едни гърди пред колегите, но няма да е за дълго. Изплюйте камъчето!

— Съжалявам. Ще трябва да се обърнете към Де Джонг.

— Много сме важни! — рече госпожица Еймити и се нацупи. После се вклини между възрастния господин с чантата и Де Джонг и започна лудешки да дращи в бележника си. Де Джонг намигна на Елъри и я плесна по закръгления задник. Тя се закикоти, спусна се към Бил Ейнджъл, отрупа го с въпроси, записа отново нещо, прати му целувка и се стрелна навън. Елъри я чу да крещи: