Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Бил Ейнджъл не смееше да помръдне. Нощта бе тиха, безмълвието й се нарушаваше единствено от свиренето на щурците, едва доловимото пухтене на моторници по реката и шума на собствената му кола. На излизане от Трентън Бил не бе видял никаква сграда, освен будката на пазача пред Речната гара. И тук, край бараката, докъдето му стигаше погледът, се простираше равно пусто поле. Това бе мястото на срещата.

Не усети колко време седя така, но изведнъж нощната тишина избухна, взривена от ужасен вик. Сърцето на Бил се сви от уплаха още преди сетивата му да определят естеството на вика. Бе писък, изтръгнат от женско гърло: еднократен, необуздан изблик на ужас като стона на внезапно дръпната струна. Кратък и пронизителен, той замри тъй неочаквано, както бе прозвучал. Седнал смразен зад волана на понтиака, Бил Ейнджъл си даде сметка, че за пръв път в живота си чува жена да пищи. Нещо в него откликна трепетно и той го отбеляза с искрено учудване. В същия миг несъзнателно погледна ръчния си часовник в светлината на арматурното табло. Часът бе девет и осем минути.

Бързо вдигна поглед, отпред проблесна светлина. Входната врата зейна, чу я да се отваря с трясък. Светъл лъч заля спортната кола пред каменното стъпало. После на вратата изникна нечия фигура. Бил се надигна зад волана и напрегна очи. Фигурата бе на жена, закрили лицето си с ръце, сякаш не искаше да види нещо гнусно. Остана там само за миг, един силует с неразличими черти. Открояваше се в мрака, осветена отзад. Не личеше дали е млада или стара, но бе слаба и стройна. Бил не можа да различи подробности от облеклото й. Тази жена бе изпищяла. И бе изхвръкнала от бараката, обезумяла от страх и отвращение.

Тогава тя видя понтиака, втурна се към голямата спортна кола и сграбчи дръжката на вратата. Вмъкна се вътре светкавично. Кадиликът потегли с рев към Бил. Занесе в завоя на алеята и едва когато бе на косъм от понтиака, младият човек се стресна от унеса си. Бързо включи на първа и врътна волана надясно. Понтиакът хлътна в калната алея от другата страна на къщата.

Главините на колите се отъркаха една в друга. Кадилакът рязко зави, профуча едва ли не на две колела. В краткия миг, когато двамата шофьори се изравниха, Бил видя една ръка в женска ръкавица да стиска носна кърпичка, с която прикриваше лицето. Очите над кърпичката бяха обезумели от ужас и широко отворени. После спортната кола изчезна с рев по Ламбъртън към Трентън и след миг мракът я погълна. Бил знаеше, че е безполезно да я преследва.

Полузамаян, той подкара понтиака по калната алея и паркира до стария Пакард на зет си, ръцете му лепнеха от пот. Изключи двигателя и от колата стъпи направо на малката дървена веранда отстрани на бараката. Вратата бе леко открехната. Събра кураж и я разтвори.

Премигна на светлината и успя да различи интериора само в най-общи линии. Бе се озовал в стая с нисък таван, с избеляла и олющена мазилка. Забеляза на срещуположната стена старомодна сгъваема закачалка, окичена с мъжки костюми, мърлява желязна мивка в ъгъла, открита стара камина, подобна на гробница, кръгла маса с електрическа лампа по средата, от която струеше единствената светлина в стаята. Нямаше легло, кушетка, печка, долап. Само няколко паянтови стола и изтърбушено кресло, което едва се крепеше… Бил замръзна.

На пода зад масата лежеше човек. Виждаше двата му крака, свити в коленете. В позата му имаше нещо, което подсказваше, че е мъртъв.

Бил Ейнджъл стоеше неподвижно, току на прага, и мислеше трескаво. Устните му се свиха сурово. В бараката бе много тихо. Усети се смазан от самотата. Светът на живите хора, които дишаха и се смееха, му изглеждаше далечен и недостижим. Ветрецът откъм реката леко поклащаше пердетата на прозорците… Единият крак помръдна. Бил го гледаше да се движи със смътно и безучастно учудване. Усети, че и той самият пристъпва по застлания с килим под, че заобикаля масата и се доближава до проснатото тяло.

Човекът лежеше по гръб с вторачени в тавана, изцъклени очи. Ръцете му, неестествено сиви, драскаха по килима, сякаш изпълняваха бавно и методично клавирно упражнение. Бежовото му свободно сако бе отворено и бялата риза бе опръскана с кръв над сърцето му. Бил коленичи и се чу да проговаря сякаш с чужд глас:

— Джо, за бога, Джо.

Не посмя да докосне тялото на зет си. Стъкленият блясък изчезна от очите на мъжа. Погледът му боязливо се извърна настрани и застина.

— Бил.

— Вода?…

Побелелите пръсти задраскаха по-енергично.