Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Скъпи приятелю, виждам, че е безполезно човек да крие нещо от теб. Ти си същински пророк. Бедата е, че толкова често отсъствува. Четири-пет дни в седмицата. От десет години е така — откак се ожениха. Има кола, разбира се, но като изключим собствената ми подозрителност, нямам никаква причина да смятам, че се занимава с нещо друго, освен с бизнес… — Отново погледна часовника си. — Виж Елъри, трябва да вървя. В девет имам среща със зет си недалеч оттук. А сега е девет без десет. Кога тръгваш за Ню Йорк?

— Когато успея да вдъхна живот на стария Дюзи.

— Дюзенбъргът! Божичко, още ли караш тази древна колесница? Мислех, че отдавна си я подарил на „Смитсониън“ 28. Ще имаш ли нещо против да ти правя компания на връщане?

— Напротив! Ще се радвам.

— Ще ме изчакаш ли около час?

— Цяла нощ, ако кажеш.

Бил се изправи и рече замислено:

— Бързо ще свършим с Джо. — После подхвърли: — И без това мислех да ходя довечера до Ню Йорк. Утре е неделя и имам един клиент, когото по друго време не мога да видя. Ще оставя колата си в Трентън. Ти къде ще бъдеш?

— Във фоайето отсреща. Ще останеш ли да спиш у нас?

— С удоволствие. Ще се видим след час.

Господин Елъри Куин се облегна назад, загледан в спортната фигура на приятеля си, който изчезна към гардероба. Горкият Бил. Винаги бе поемал чуждото бреме на широките си плещи… За миг Елъри се замисли какво се крие зад срещата му със зетя. После сви рамене и си рече, че това чисто и просто не е негова работа, и си поръча нова чаша кафе. Допивайки кафето, реши, че с Бил пътуването ще е по-леко. А и в компанията на младия мъж несъмнено нямаше да усети как ще стигнат до Холанд Тънъл.

Но тук се намеси съдбата. Защото макар Елъри Куин да не го знаеше в момента, нито нему, нито на Уилям Ейнджъл — младия филаделфийски адвокат — бе съдено да напуснат Трентън в тази мека съботна вечер на първи юни.

Възстаричкият понтиак на Бил Ейнджъл пуфтеше по безлюдната улица Ламбъртън, покрай източния бряг на река Делауеър. Платното бе тясно и фаровете проблясваха по локвите и мократа черна настилка. Следобед бе паднал топъл дъжд и въпреки че спря малко преди седем часа, пътят и неприветливите поля и сметища от лявата му страна бяха все още разкаляни. На запад, към Лунния остров, мъждукаха няколко бледи светлини, а хълмовете на изток сивееха, мокри и лъскави като прясно боядисани.

При дългата грамада от здания на Речната гара Бил намали. „Според указанията на Джо трябва да не е далеч“, помисли си той. Познаваше местността. Често бе минавал с автомобила си оттук, на път от Филаделфия за Трентън. Около Речната гара, навред, докъдето стигаше погледът, се простираха зловещите градски сметища. На изток канализационната станция бе унищожила окончателно перспективите за жилищно строителство и наоколо нямаше никакви къщи. Указанията бяха ясни: неколкостотин метра след Речната гара.

Бил натисна спирачката. Отдясно на пътя, там, където проблясваше стоманената лента на реката, бе кацнала ниска черна постройка. От прозорците й се процеждаше мътна светлина.

Понтиакът се закашля и спря. Бил внимателно се огледа. Постройката приличаше по-скоро на барака, набързо стъкмена паянтова къщурка от стари греди с хлътнал покрив, изпочупени керемиди и полусрутен комин. Намираше се досами реката. До нея водеше алея за коли, която започваше от Ламбъртън, стигаше до къщата и завиваше в широка дъга обратно към улицата — доста абсурдно великолепие. В падащия здрач съборетината имаше отблъскващ вид. Голяма спортна кола бе спряла току пред затворената врата, почти до каменното стъпало. Муцуната на притихналото чудовище бе обърната към пътя. Бил се озърна неспокойно и затърси в гъстия тъмносин здрач други подробности. Тази кола… Люси караше малка кола, нейна собствена. Джо бе много внимателен към жена си в това отношение — изглежда, разбираше колко самотна бе тя. Самият Джо имаше вехт, но удобен Пакард. Но тази бе внушителна — великолепен шестцилиндров кадилак, вероятно изработен по поръчка. Странно, въпреки огромните размери имаше нещо женствено във вида му. В падащия здрач на Бил му се стори, че колата е млечнобяла на цвят, с никелирани лайстни и емблеми. Спортна кола на богата жена…

После Бил съзря пакарда на зет си, паркиран встрани от бараката, а на няколко метра пред колата си забеляза втора алея, водеща към къщата. Това бе занемарен черен път, който излизаше на Ламбъртън, но не пресичаше парадната алея, а водеше към една странична врата на къщата. Две алеи, две врати, две коли…