Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Тази вечер ще ме заведеш в клуб „Подкова“.

— Мисля, че ще… припадна. Знам, че за всеки нормален човек е глупост — изплака тя, — но защо хората не искат да ме разберат? Ако ме хване дребна шарка — ще ми съчувствуват. Това също е страдание, макар и не физическо. Страхът от хората…

— Обличай се.

— Но аз нямам какво да облека — рече тържествуваща тя. — Нямам вечерни рокли. Не съм имала повод да си направя. И дори… нямам наметка, не… нищо нямам.

— Аз вече се обличам. Ще бъда при теб в осем и половина.

— Елъри, не!

— В осем и половина.

— Моля те! О, моля те, Елъри…

— В осем и половина — повтори непреклонно Елъри и затвори телефона.

Точно в осем и половина господин Куин застана на входната врата на прелестната къща в Бевърли Хилс и едно красиво, младо момиче му отвори вратата. Господин Куин забеляза с известна тревога, че младата госпожица го гледа с блеснал взор и зачервени от вълнение бузи. Това бе една от секретарките-самодиви на Пола. Тя огледа стройната му фигура и смокинга като придирчива майка, която посреща първия обожател на дъщеря си.

„Това вече на нищо не прилича — възпротиви се вътрешно господин Куин. — Дръпни се от пътя ми, момиче.“ Но момичето прошепна екзалтирано:

— О, господин Куин, колко е хубаво! Мислите ли, че ще го стори?

— Разбира се, че ще го стори — отвърна пренебрежително господин Куин. — Тълпофобия! Що за глупости? Къде е тя?

— Само се смее и плаче и… о, изглежда тъй красива! Почакайте, ще я видите. Днес е най-прекрасният ден в живота й. Надявам се, че нищо…

— Стига, стига — рече рязко господин Куин. — По-малко приказки, скъпа моя. Нека видим тази красавица.

И все пак пристъпи към вратата на Пола с разтуптяно сърце. Какво му ставаше? Толкова шум и нерви заради някакво си посещение на нощен клуб!

Той почука и разтревожената секретарка изчезна, а отвътре се дочу развълнуван глас:

— Влез… влезте.

Господин Куин докосна черната си вратовръзка, покашля се и влезе.

Пола, скована от напрежение, стоеше пред френските прозорци в другия край на стаята и го гледаше втренчено. Носеше червени вечерни ръкавици до лакътя и блестящи гривни. Притиснала бе с ръка сърцето си. Дрехата й искреше на светлината. Бе облечена сякаш в златоткани одежди! Какъв ли бе този плат? Дълга бяла наметка от кожа обгръщаше раменете й, хваната на шията с великолепна брошка. Косата й бе вдигната — като прическата на придворните от времето на Елизабет. Направо прелестна. Направо възхитителна. Направо… нямаше думи.

— Невероятно — прошепна господин Куин.

Бе цялата пребледняла.

— Добре… добре ли изглеждам?

— Като един от серафимите — рече господин Куин и продължи благоговейно: — Изглеждаш като небезизвестната Клеопатра, макар че тя е била с гърбав нос и вероятно с мургава кожа, докато твоят нос и твоята кожа… Приличаш — рече господин Куин, — приличаш на едно от онези богоподобни същества от Алдебаран 26, които Хърбърт Уелс обича да описва. Изглеждаш чудесно.

— Не се подигравай с мен — рече тя, хвърляйки му сърдит поглед. За дрехите питах.

— Дрехите ли? О, да, дрехите. Ти не ми ли каза, че нямаш вечерно облекло? Лъжкиня!

— Нямах и все още нямам, затова те питам — рече гневно тя. — Наложи се да взема наметката на Бес и роклята на Лилиан, а обувките са на една съседка, която има крак като моя. Чувствувам се като член на някаква комуна. О, Елъри, сигурен ли си, че изглеждам добре?

Елъри прекоси стаята с решителни крачки. Тя отстъпи към прозореца.

— Елъри, какво смяташ…

— Ще позволите ли да връча на най-прелестната дама, която познавам, тези цветя? — каза господин Куин с неподражаема галантност и протегна малка целофанена кутия, в която лежеше чудесно букетче от камелии.

— О! — възкликна Пола и после добави тихичко: — Колко си мил.

Тя пристъпи напред, вече не сковано, а грациозно и плавно, и закачи букетчето на корсажа на роклята си с бързи пръсти.

— Пола — рече господин Куин, облизвайки устни.

— Да.

— Пола — повтори, господин Куин.

— Да? — Тя, вдигна глава нацупено.

— Пола, би ли… Може ли… О, по дяволите, има само един начин да го сторя и трябва да го сторя!

И той я прегърна, притисна я до себе си въпреки колосаната си риза и непохватно я целуна в устата.

Тя не смееше да помръдне в прегръдките му, само дишаше учестено със затворени очи. После, без да отваря очи, промълви:

— Целувай ме още.

И след малко господин Куин каза глухо:

— Мисля… Хайде нека да не излизаме… все едно сме излизали… Да вземем… да останем тук, а?