Агата Кристи - Великата Четворка

Срещал съм хора, които изпитват удоволствие от прекосяването на Ламанша, хора, които спокойно се изтягат в шезлонгите си, при пристигане изчакват корабчето да бъде вързано към кея и чак тогава събират багажа си без много шум и слизат на брега. Лично аз никога не успявам да постигна това. От момента, в който се кача на борда, ме обзема чувството, че разполагам с твърде кратко време, за да се заема с каквото и да било — непрекъснато местя куфарите си от едно място на друго и ако сляза до ресторанта да похапна, то е за да погълна набързо храната си с неспокойното чувство, че корабът може да пристигне неочаквано, докато аз съм все още долу.

Може би всичко това е просто наследство от кратките ни отпуски през войната, когато осигуряването на място близо до мостчето за слизане бе от жизнена важност, също както и да бъдем между първите, които стъпват на брега, само и само да не прахосаме ценни минути от три или петдневните си отпуски.

В тази юлска утрин, в която започва разказът ми, аз стоях до парапета и наблюдавах как белите скали на Дувър се приближават и се чудех на онези пътници, които можеха така спокойно да си седят на столовете без дори веднъж да вдигнат очи и зърнат за миг родната земя. Но може би техният случай бе по-различен от моя. Много от тях без съмнение бяха прекосили Ламанша само за да прекарат уикенда в Париж, докато аз бях прекарал последната година и половина в едно ранчо в Аржентина. Работата ми там бе от успешна по-успешна и двамата със съпругата ми се наслаждавахме на свободния и спокоен живот на южноамериканския континент. Въпреки това в гърлото ми заседна буца, когато наблюдавах как познатият бряг се приближава все повече и повече.

Бях пристигнал във Франция преди два дни, свърших някои неотложни дела и сега бях на път за Лондон, Щях да остана там няколко месеца — време достатъчно, през което да потърся старите си приятели и най-вече един от тях. Един дребен мъж с яйцевидна глава и зелени очи — Еркюл Поаро! Възнамерявах да постигна пълна изненада с пристигането си. В последното си писмо от Аржентина аз не бях дори и намекнал, че планирам такова пътуване — всъщност то бе причинено от известни усложнения в бизнеса, които наложиха бързо да взема решение да замина — и много пъти аз се забавлявах, като си представях как той щеше да се слиса и зарадва, когато ме зърне.

Знаех, че вероятността той да не бъде у дома си е малка. Отминало бе времето, когато случаите, които той разследваше, го караха да кръстосва Англия надлъж и нашир. Славата му се бе разпространила навред и той вече не позволяваше един случай да погълне цялото му време. С течение на времето той се стремеше все повече и повече към това да бъде смятан за „детектив-консултант“ — специалност, която по своята важност би могла да се сравни с тази на лекарите от Харли Стрийт.

Той винаги се бе отнасял с насмешка към популярната представа за детектива — човек-хрътка, който приема чудни превъплъщения, за да преследва престъпниците и който спира пред всеки един отпечатък от крак, за да го изследва.

„Не, приятелю Хейстингс — би казал той, — ще оставим това на Жиро и приятелчетата му. Еркюл Поаро има свои собствени методи — системност и методичност, както и «малките сиви клетки». Като седим и си отдъхваме във фотьойлите, ние виждаме неща, които другите пропускат, а и не прибързваме със заключенията си като, например, достойния Джап.“

Не, опасенията, че Еркюл Поаро можеше да бъде далеч от дома си, бяха неоснователни. Когато пристигнах в Лондон, аз оставих багажа си в един хотел и запраших с кола право към стария адрес. Какви трогателни спомени събуди той у мен! Обзет от нетърпение, аз не изчаках, за да поздравя старата си хазяйка, а се втурнах нагоре по стълбището, като вземах по две стъпала наведнъж и почуках на вратата на Поаро.

— Да, влез — извика един познат глас отвътре.

Прекрачих прага, Поаро стоеше с обърнато към мен лице.

В ръцете си държеше куфар, който той изпусна с трясък на пода, когато ме съзря.

— Mon ami, Хейстингс! — извика той. — Mon ami, Хейстингс!

И като се втурна към мен, той ме прегърна с широко разтворени ръце. Нашият разговор бе несвързан и хаотичен. Възклицания, нетърпеливи въпроси, непълни отговори, съобщения от съпругата ми, обяснения за причината за пътуването — всички тези неща се смесиха в едно цяло.