Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Не. Твърде… Бил, умирам.

— Джо, кой…

— Жена, жена. — Несигурният глас секна, но устата продължи да се движи, устните се отваряха и затваряха, езикът се въртеше. После гласът промълви отново: — Жена.

— Каква жена, Джо? Джо, за бога!

— Жена. С воалетка. Плътна воалетка… лице. Не видях. Намушка ме… Бил, Бил.

— Кой, по дяволите?

— Обичам… Люси, Бил, грижи се за Лю…

— Джо!

Устата спря да се движи, устните се отпуснаха, езикът потрепна и замря. Очите отново се изцъклиха и продължиха да се взират в Бил с жестоко изумление и агония. Чак тогава Бил забеляза, че пръстите са престанали да драскат. Изправи се вдървено и излезе от бараката.

Господин Елъри Куин се бе изтегнал удобно под една палма във фоайето на „Стейси Трент“ и дремеше над димящата лула, когато чу да викат името му. Сепна се и видя едно момче в тревистозелената ливрея на хотела, украсена с червеникави галони, да минава край него.

— Момче! Тук съм.

Фоайето бе пълно с народ и множество очи се извърнаха към него с любопитство — името му бе отекнало из зимната градина. Той привика пиколото, леко раздразнен.

— Г̀осин Куин? На телефона.

Елъри подхвърли монета на момчето и намръщен се отправи към рецепцията. Сред множеството глави, щръкнали при вика на пиколото, бе и тази на червенокоса млада жена в кафяв костюм от туид. Със загадъчна усмивка на устните тя стана и бързо последва Елъри. Дългите й крака пристъпваха безшумно по мраморния под.

Елъри вдигна телефона. Младата жена зае позиция на няколко крачки зад него, извърна се с гръб, отвори чантата си, извади червили и започна да черви и без това начервената си уста.

— Бил?

— Слава богу.

— Бил, какво става?

— Елъри… Не мога да дойда с теб до Ню Йорк. Аз… Дали можеш?…

— Бил, случило ли се е нещо?

— Да, за бога. — Адвокатът замълча за миг и се опита да прочисти гласа си. — Елъри, това е… това е кошмар. Просто не мога да повярвам. Зет ми… Него са… той е мъртъв.

— Божичко!

— Убит. Намушкан в гърдите, окървавен като… като заклано прасе.

— Убит! — Елъри примига. Младата жена зад гърба му се вцепени, сякаш я бе ударил ток. После се изгърби и взе яростно да черви устните си. — Бил… Къде си? Кога стана това?

— Не знам. Неотдавна. Когато пристигнах, беше още жив. Каза… после издъхна. Елъри… човек не предполага, че такова нещо може да се случи с негов близък. Как ще кажа на Люси?

— Бил — настоя Елъри, — стига се измъчва. Слушай ме. Уведоми ли полицията?

— Не… не.

— Къде се намираш?

— В будката на пазача срещу Речната гара. Елъри, ще трябва да ни помогнеш!

— Не ще и дума, Бил. На какво разстояние от „Стейси Трент“ се намираш?

— Три мили. Ще дойдеш ли? Елъри, ще дойдеш ли?

— Тръгвам. Кажи ми как да стигна дотам по най-късия път. Обясни ми спокойно, Бил. Трябва да се овладееш.

— Нищо ми няма. Добре съм. — По жицата долетя дишането му, болезнено задавено, като първата глътка въздух на новороден младенец. — Най-късият път… Да. Намираш се на ъгъла на Ийст Стейт и Саут Уилоу. Къде си паркирал?

— В гаража зад хотела. На Фронт Стрийт, струва ми се.

— Карай две преки на изток по Фронт. Ще излезеш на Саут Броуд. Завиваш надясно, минаваш покрай съда, пак надясно по Сентър Стрийт, една пряка южно от съда. На втората пресечка на Сентър завий надясно по Фери. Първата пряка на Фери излиза на Ламбъртън. Завиваш наляво и продължаваш на юг по Ламбъртън, докато стигнеш Речната гара. Няма начин да не я видиш. Бараката… е на няколкостотин метра оттам, на отсрещната страна.

— По Фронт до Саут Броуд, после по Сентър и оттам по Фери и излизам на Ламбъртън. Завивам само надясно, а на Ламбъртън на ляво. Идвам след петнадесет минути. Чакай ме при будката на пазача. Бил, не мърдай от мястото си. Чу ли?

— Няма.

— Уведоми полицията! Тръгвам. — Елъри остави слушалката, нахлупи шапка и хукна като пожарникар. Червенокосата млада жена го изпроводи с почти похотлив блясък в лешниковите очи. После щракна чантата си.

В десет без десет Елъри удари спирачки пред будката на пазача срещу Речната гара. Бил Ейнджъл седеше на стъпалото на понтиака си. Подпрял чело с ръце, той се взираше в мокрия път. Тълпа зяпачи се трупаше на прага на къщата. Двамата мъже се спогледаха за миг.

— Ужасно е — задави се Бил. — Ужасно!

— Знам, Били, знам. Обади ли се в полицията?

— Скоро ще дойдат. Аз… Обадих се и на Люси. — Искрица отчаяние блесна в очите на Бил. — Няма я вкъщи.

— Че къде е?

— Бях забравил. Всяка събота вечер ходи на кино в града, докато Джо… когато го няма. Никой не отговаря. Пратих й телеграма да дойде, защото Джо е претърпял… злополука. Преди да се прибере, телеграмата ще е там. Ние… няма смисъл да се заблуждаваме. Нали?