Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Разбира се, че не, Бил.

Бил извади ръце от джобовете си, после вдигна глава към черното небе. Имаше новолуние и небето бе осеяно със звезди — малки, искрящи, окъпани от дъжда.

— Да вървим — рече мрачно той и двамата се качиха на понтиака. Бил обърна колата и тръгна отново на юг.

— Карай по-бавно — подхвърли след малко Елъри. Той не сваляше очи от трептящите лъчи на фаровете. — Разкажи ми всичко.

Бил започна да разказва. Когато спомена жената в спортния кадилак, Елъри се вторачи в лицето на спътника си. Изражението му бе мрачно и застрашително.

— Жена с воалетка — промърмори Елъри. — Имаш късмет, Бил. Горкият Уилсън е успял поне това да каже. А онази жена с воалетка ли беше?

— Не знам. Поне като мина край мен, нямаше. Но може да я е отметнала върху шапката си. Не знам… Когато Джо… когато умря, излязох, върнах колата на заден ход по алеята и потеглих към гарата. После ти се обадих. Това е всичко.

Бараката изникна пред тях. Бил завъртя уморено волана.

— Не! — извика рязко Елъри. — Спри тук. Имаш ли фенерче?

— В джоба на вратата.

Елъри слезе от понтиака и зашари с фенерчето. Бледият лъч заигра, но околните предмети. Обстановката се запечати неизлечимо в съзнанието му: смълчаната барака, калната пътека отстрани, дъгата на алеята пред входната врата, буренясалите лехи край бордюрите. Наведе се да огледа с фенерчето калната пътека. Доколкото можа да забележи, върху подгизналата земя нямаше човешки следи — само отпечатъци от няколко коли. Разгледа ги внимателно и после се върна при понтиака.

— Бил! Тръгваме пеша.

— Както кажеш.

— Или най-добре обърни колата си и запречи пътя. Не ми се иска да минават коли по тези алеи. Не виждам никакви стъпки в калта и това може да е от значение. Следите от гуми, естествено, трябва да се запазят. Следобедният дъжд бе направо пратен от бога… Бил! Слушаш ли ме?

— Да. Да, разбира се.

— Тогава прави каквото ти казах — рече кротко Елъри и се завтече към алеята за коли. Спря се на самия край на Ламбъртън, като внимаваше да не слиза от платното. По разкаляната земя личаха ясно отпечатъци от гуми. Огледа ги набързо и се върна.

— Бях прав. Бил, май ще е по-добре да останеш навън и да пазиш алеите. Предупреди и полицаите, когато пристигнат. Не пускай никой да се разхожда. До къщата могат да стигнат и по тревата — отстрани Бил!

— Нищо ми няма, Елъри! — измърмори Бил. Той цял трепереше и се мъчеше да си извади цигара. — Разбрах.

Бил стоеше насред шосето, облегнат на колата си, и в очите му имаше нещо, което накара Елъри да извърне поглед. По устните на Бил се плъзна измъчена усмивка. Елъри го потупа унило по рамото, запали фенерчето и забърза към калната пътечка. Приведе се над буренясалия речен бряг, зашари с лъча и предпазливо се отправи към страничната врата на бараката.

На пет-шест метра от верандата спря. Тук буренакът свършваше. Пред верандата имаше гола открита площадка. Елъри хвърли бегъл поглед на стария Пакард. Огледа и земята покрай къщата. Зашари с фенерчето наоколо и скоро се убеди, че покрай бараката нямаше стъпки. Чак тогава нагази в калта.

Дървената веранда бе малка квадратна платформа от изгнили дъски, издигнати няколко сантиметра над земята. За момента реши да не обръща внимание на полуотворената странична врата и безжизнения крак, подаващ се изпод кръглата маса. Вместо това прекоси верандата да огледа с фенерчето земята от другата страна. Сбърчи вежди. Тясна пътечка водеше от къщата към реката. По нея личаха два реда мъжки стъпки — едните нагоре, другите надолу. По-голямата част от следите, водещи към верандата, се наслагваха върху другите, водещи към реката. Дори от пръв поглед си личеше, че отпечатъците бяха от един и същи крак.

Лъчът на Елъри затанцува надолу по пътеката. Тя се спускаше към малка паянтова постройка, кацнала на самия бряг на Делауеър, на около петнадесетина метра от къщата. Тази втора барака имаше още по-окаян вид. „Гараж или хангар за лодка“ — помисли си той, като я гледа. После бързо загаси фенерчето си и престъпи прага на бараката. Бръмченето по Ламбъртън се усилваше.

Успя да огледа стаята само отгоре-отгоре, но Елъри Куин беше изключително наблюдателен и погледът му не пропусна нищо… В тази схлупена колиба килимът бе любопитен щрих: поизносен, но от изключително качество — копринен, с дълъг косъм, без шарки и в топъл светлобежов цвят. Нямаше ресни и очевидно е бил предназначен за по-голяма стая, защото бе подгънат в краищата.