Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— И никой не е знаел, дори Люси, а, Бил? — измърмори Елъри.

— Така каза.

— Е, май наистина е било важно — подхвърли Де Джонг, защото някой му е затворил здраво устата, преди да успее да го издрънка. А и не ти е казал истината. Някой е знаел за къщата.

— Например аз — рече студено Бил. — Това ли искате да кажете? Разбрах едва когато получих телеграмата.

— Чакай, чакай, Бил — намеси се Елъри. — Ти, естествено, си разстроен. Между другото спомена, че Уилсън е посетил кантората ти във Филаделфия вчера. Нещо важно?

— И да, и не. Остави да му пазя обемист плик.

— Какво има в него? — подскочи Де Джонг.

— Не знам. Запечатан е, а и той не ми каза.

— Е, чак пък толкова, наистина ли нищо не ти каза?

— Искаше да го пазя временно.

— Къде е той сега?

— В сейфа ми — рече мрачно Бил. — И там ще си остане.

— Забравих, че си адвокат — изсумтя Де Джонг. — Хубаво, Ейнджъл, ще го имаме предвид. Докторе, има ли начин да определиш точно кога е бил намушкан? Знаем, че е издъхнал в девет и десет. Но кога е бил наръган?

Съдебният лекар поклати глава.

— Не мога да кажа. Сигурно малко преди това. Вкопчил се е в живота с удивителна упоритост. Може би е станало някъде към… осем и половина. Но не мога да се закълна. Да се обадя ли за колата от моргата?

— Да. Не — отсече Де Джонг. — Не, ще го задържим малко. Ще повикам колата, когато сметна за нужно. Свободен си, докторе. Аутопсията можеш да направиш и утре сутринта. Сигурен ли си, че ножът е свършил работата?

— Абсолютно. Но ако има нещо друго, ще го открия.

— Докторе, открихте ли изгаряния по ръцете или някъде другаде? — бавно попита Елъри.

Възрастният господин се ококори:

— Изгаряния? Изгаряния ли? Разбира се, че не!

— Ще може ли да погледнете трупа за изгаряния по време на аутопсията? Особено по крайниците.

— Ама че глупости. Добре, добре! — И леко обиден, съдебният лекар си тръгна.

Де Джонг тъкмо искаше да зададе въпрос, когато пълен детектив с белег на устата се появи отнякъде и го заприказва. Бил крачеше безцелно насам-натам. След малко детективът изчезна както бе дошъл.

— Отпечатъци — колкото искаш, казва моят човек изсумтя Де Джонг, — но повечето, изглежда, са на Уилсън… Ама какво правиш на килима, Куин? Приличаш на жаба.

Елъри се изправи. Последните минути бе пълзял из стаята, оглеждайки повърхността на бежовия килим, сякаш това бе въпрос на живот или смърт. Бил стоеше като вкопан до входната врата с особен блясък в очите.

— От време на време у мен се пробужда животинското начало усмихна се Елъри. — Полезно е за тялото. Удивително чист килим, Де Джонг. По него няма даже и парченце кал.

Де Джонг изглеждаше озадачен. Елъри запуфка спокойно лулата си и небрежно пристъпи към дървената закачалка на стената. Наблюдаваше изпод око своя приятел до вратата. Изведнъж Бил сведе поглед, смръщи чело и се наведе да завърже връзката на лявата си обувка. Отдели доста време. Като се изправи, лицето му бе почервеняло от навеждането, а дясната му ръка бе в джоба. Елъри въздъхна. Хвърли поглед на останалите и се увери, че те не са видели как Бил вдигна нещо от единственото място на килима, което той самият не бе проверил.

След като погледна многозначително Мърфи, Де Джонг излезе на вън. Чуха го да се разпорежда с крясъци на дървената веранда. Бил се отпусна на един стол и подпрял лакът на коляно, се втренчи в мъртвеца с ням и мъчителен въпрос.

— Този твой зет все повече и повече ме озадачава — подхвърли Елъри, застанал пред закачалката.

— Моля?

— Тези костюми например. Откъде Уилсън си купуваше дрехите?

— От универсалните магазини във Филаделфия. Често си купуваше някои неща от разпродажбите на „Уонамейкър“.

— Така ли? — Елъри отгъна едно от саката и показа етикета. — Чудно нещо. Защото, ако вярваме на етикета, той е бил клиент на най-модния частен шивач в Ню Йорк!

— Глупости! — Бил поклати глава.

— А ако съдим по елегантната кройка и плата на дрехата, не можем да се съмняваме в етикета. Я да видим… Да, да. Тук има четири костюма и всички те претендират, че са дело на един и същи шивач от Пето Авеню.

— Не може да бъде!

— Разбира се, винаги ни остава обяснението, че нито бараката, нито вещите са принадлежали на зет ти — забеляза Елъри.

Бил се бе втренчил в закачалката с ням ужас.

— Разбира се, точно така, точно така! — каза разпалено той. Ами да, Джо никога през живота си не е давал повече от тридесет и пет долара за костюм.

— От друга страна — намръщи се Елъри и вдигна нещо от пода до закачалката, — тук има и два чифта обувки от „Ейбъркромби енд Фич“, както и — добави той и посегна към единствената шапка на закачалката — италианско бомбе, което е излязло на някого не по-малко от двадесетачка, доколкото имам представа от цените на модните мъжки шапки.