Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Не може да са негови! — извика Бил и скочи на крака, отмести зяпналия детектив от пътя си и коленичи до тялото на зет си. — Ето, виждаш ли? Етикет на „Уонамейкър“!

Елъри остави шапката на закачалката.

— Добре, Бил — рече кротко той. — Добре. Седни и се успокой. С времето всичко ще си дойде на мястото.

— Да, надявам се — каза Бил, върна се до стола си, седна и затвори очи.

Елъри продължи безцелната си разходка из стаята, без да пипа, но и без да пропуска нещо. От време на време поглеждаше приятеля си, намръщваше се и леко ускоряваше крачка, сякаш гонен от силно безпокойство… Едно нещо му бе направило впечатление, освен стаята в къщичката нямаше други помещения — нито кухня, нито дори килер, където някой би могъл да се скрие. Надзърна и в камината тя също не ставаше за скривалище, ниска бе, а в комина не можеше да се пъхне човек.

След малко Де Джонг се появи, отиде зад масата, клекна и се зае да оглежда облеклото на мъртвеца. Бил отвори очи, стана отново, пристъпи до масата. Подпря се на юмрук и се втренчи в солидния полицейски врат. Навън пред бараката се разнасяха множество мъжки гласове. Май полицията имаше доста работа из двете алеи. От време на време в притихналата стая долиташе и звучният глас на Ела Еймити, която се задяваше с детективите отвън.

— Е, Куин — каза най-сетне Де Джонг сърдечно, без да вдига очи от това, което правеше, — имаш ли някакви идеи?

— Нито една, за която бих влязъл в бой като супермена от комиксите. Защо?

— А все разправят, че бързо съобразяваш. — В гласа на едрия мъж се чувствуваше нотка на язвителна ирония.

Елъри се подсмихна и взе нещо от полицата над камината.

— Това го видяхте, нали?

— Кое?

Бил светкавично извърна глава.

— Какво е то, по дяволите? — попита той дрезгаво.

— Дааа — провлече Де Джонг. — И на какво ти прилича, Куин?

Елъри го погледна за миг. После остави откритието си заедно с опаковката му на кръглата маса. Бил го поглъщаше с очи писалищен комплект от бронз и кафява кожа: подложка за хартия с триъгълни кожени ъгли, бронзова мастилница с дупки за две писалки и малка извита бронзова попивателна. От единия ъгъл на голямата подложка се подаваше бяла картичка. Красив едър мъжки почерк бе надписал на картичката със синьо мастило: „На Бил от Люси и Джо“.

— Какво, Ейнджъл, да не би да имаш скоро рожден ден? — попита любезно Де Джонг и се втренчи с присвити очи в парчето хартия, извадено от малкото джобче на убития.

Бил се извърна и устните му се раздвижиха:

— Утре.

— Много внимателен зет имаш — ухили се полицаят. Това на картичката е неговият почерк — няма никакво съмнение. Едно от момчетата го сравни с образец, намерен в дрехите му. Виж сам, Куин. Де Джонг хвърли на масата нашарената с безсмислени и маловажни драсканици хартия, която държеше.

— О, вярвам ти! — Елъри се въсеше над писалищния комплект.

— Май те заинтригува — рече Де Джонг, като трупаше на масата разни дреболии. — Да те питам защо! Но нямам нищо против да науча нещо ново. Какво съм пропуснал?

— Тъй като никога не съм имал удоволствието да присъствувам на разследванията ти, Де Джонг — измърмори Елъри, — едва ли съм в състояние да преценя прецизността на наблюденията ти. Но има някои малки подробности, които може да се окажат интересни.

— Не думай! — рече Де Джонг развеселен.

Елъри вдигна опаковката на пакета.

— Първо, този писалищен комплект е купен от „Уонамейкър“ във Филаделфия. Това, признавам, нищо не означава. Но… е факт, а фактите са си факти.

— Чакай, откъде разбра? — Де Джонг вдигна касова бележка от купчината на масата. — Намерихме я в джоба му, смачкана. Вярно, купил го е от „Уонамейкър“ вчера. Платил е в брой.

— Разбрах ли? Няма нищо чудно. Познах по опаковката на „Уонамейкър“, защото днес следобед, като минавах през Филаделфия, купих оттам малък подарък за баща си. Сигурно сте забелязали в какво състояние е хартията — продължи кротко Елъри. — Възниква въпросът: кой е разпечатал пакета?

— Не виждам защо трябва да възниква — рече Де Джонг, но хайде, от мен да мине. И кой е сторил тази пакост?

— Според мен всеки друг, освен бедния Уилсън. Бил, да си пипал нещо в стаята, преди да дойда?

— Не.

— Нали никой от хората ти не е разпечатвал пакета, Де Джонг?

— Намерихме го в това състояние на полицата.

— Най-вероятно тогава го е отворила убийцата — „жената с воалетката“, за която Уилсън е казал на Бил, преди да умре. Разбира се, може да го е направил и друг неканен гост. Но е сигурно, че Уилсън не го е отварял.