Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Де Джонг се изкиска:

— Всичко ли записа, Мърфи? Браво, Куин. Дори и аз нямаше да го кажа по-добре. Но като теглиш една черта отдолу, какво, по дяволите, се получава?

— Повече, отколкото си представяш — отвърна Елъри. — Къща, в която обитателят нито е спал, нито е ял — място, използувано не за жилище, а за… временно убежище, най-обикновена спирка по пътя. По различни признаци можем да съдим за общественото положение на обитателя. Единствено бежовият килим, твърде пищен и скъп, не е наследство от скитниците. Според мен, който и да е обитателят на тази барака, купил го е някъде на старо на приемлива цена. Белег на изискан вкус, нали? Тази склонност към лукса се потвърждава от дрехите на закачалката, от пердетата на прозорците — скъпа материя, но лошо закачена… мъжката ръка си личи, разбира се. И най-сетне помещението е едва ли не педантично чисто. Няма ни кал, ни пепел по килима, камината е облизана като с език, за какъв човек говори всичко това?

Бил извърна глава. Очите му бяха зачервени:

— Във всеки случай не и за Джо Уилсън — рече той дрезгаво.

— Не — каза Елъри. — Разбира се, че не.

Усмивката на Де Джонг помръкна.

— Но това опровергава думите на Уилсън днес по телефона, че никой, освен него не е знаел за мястото!

— И все пак смятам, че от самото начало е замесен друг човек — рече Елъри със странен глас.

Врявата навън нарасна. Де Джонг разтърка брадичката си замислено и рече:

— Май пристигна пресата, дявол да я вземе.

И излезе.

— Я да видим — рече тихо Елъри — какво е намерил нашият приятел Де Джонг в джобовете на клетия Уилсън.

На масата бяха натрупани обичайните неща, които мъжете носят по джобовете си. Връзка ключове, изтъркан портфейл, в който имаше двеста тридесет и шест долара в банкноти. Елъри погледна Бил, който все още се взираше през прозореца. Имаше най-различни листчета, няколко квитанции от препоръчани писма, шофьорска книжка на името на Уилсън, както и две снимки на много красива жена, застанала пред непретенциозна къщичка. Елъри позна сестрата на Бил, Люси — по-закръглена, отколкото я помнеше, но все тъй темпераментна и жизнена, както в студентските години.

Имаше също квитанция от филаделфийската газова компания, писалка и няколко стари празни плика, адресирани до Уилсън, на гърбовете им той си бе водил сметки. Елъри вдигна спестовната книжка и я отвори. Бе издадена от централна филаделфийска банка и в нея имаше малко повече от четири хиляди долара.

— Пестелив човек, както виждам — подхвърли той на неподвижния Бил. — От години не е теглил. Макар и скромни, вноските са доста постоянни.

— Да — отвърна Бил, без да се обръща, — не беше прахосник. Мисля, че имаше и малко пари в пощенския клон. На Люси наистина нищо не й липсваше като за съпруга на мъж с неговото положение.

— Притежаваше ли ценни книжа или акции?

— Скъпи ми Елъри, май забравяш, че сме средна ръка хора в петата година на депресията.

— Извинявай, не съобразих. Ами чекова сметка? Не виждам чекова книжка.

— Не. Нямаше такава. — Бил замълча. — Винаги казваше, че в неговата професия чековата книжка е излишен лукс.

— Много странно — рече Елъри изненадано. — Това е… — После спря и отново огледа купчината вещи. Но нямаше нищо друго. Вдигна писалката, развъртя капачката й и се опита да напише нещо на една от хартийките.

— Хм! Засъхнала е. Ясно къде е била написана честитката. Във всеки случай не тук. Няма моливи в себе си, писалката е празна и след малкия предварителен оглед съм сигурен, че никъде в къщата няма писалка и мастило. От това май следва…

Елъри заобиколи масата и клекна до трупа, проснат неподвижно, сякаш забоден на килима. Зае се с нещо любопитно — обърна празните джобове на Уилсън с хастара навън и се завзира като бижутер в налепите по шевовете. Когато се изправи, отиде до закачалката и повтори процедурата с празните джобове на висящите там четири костюма. Кимна доволно, без следа на учудване. Върна се при трупа, повдигна безжизнените ръце и внимателно огледа вкочанените пръсти. После се наведе, направи гримаса и с усилие разтвори мъртвешките устни, за да разкрие ожесточено стиснатите зъби. Изправи се и кимна отново на себе си.

Когато Де Джонг нахлу, следван от няколко детективи, Елъри седеше до масата и смръщено гледаше изкривеното лице на Джоузеф Уилсън.

— Е, това ще залъже за малко вестникарите — рече полицейският началник весело. — Ти с какво се забавляваше през това време, Куин? Май ще искаш да знаеш какво открихме.