Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Тъй че веднага ще се заема с издирването на колата, от която е отчупена емблемата. И като я намеря…

Елъри бавно се изправи. Извърна глава към приятеля си и за миг сякаш се подвоуми, обзет от безумна идея. После отново погледна мъртвеца и колебанието изчезна от лицето му.

— Извинете ме — каза той глухо, — ще изляза да глътна малко въздух. Тук е толкова задушно.

Де Джонг и Бил се вторачиха в него. Той се усмихна леко и побърза да излезе от къщурката, сякаш вече не издържаше. Небето, осеяно със звезди, лъщеше като влажен черен мрамор. Усещаше въздуха хладен и ободряващ върху потните си страни. Детективите се отдръпнаха и го пропуснаха. Той забърза с широки крачки по дъските, наредени върху калната алея.

„Лошо, много лошо — помисли си той. И все пак нямаше начин да не излезе наяве. Ако зависеше само от него…“ Преди да стигне Ламбъртън, тълпа тъмни фигури, скупчени покрай колите, го връхлетя и засипа с въпроси.

— Съжалявам, момчета. Още нищо не мога да ви кажа.

Най-сетне успя да се отърве от тях. Стори му се, че видя височката Ела Еймити в една от паркираните коли, седнала в скута на някакъв мъж. Тя му се усмихна невъзмутимо. Стигна до будката срещу Речната гара, влезе, каза нещо на възрастния човек, мушна банкнота в ръката му и вдигна телефона. Старецът го гледаше с любопитство. Позвъни на справки, съобщи име в Ню Йорк и докато чакаше, погледна нетърпеливо часовника на ръката си. Беше единадесет и десет.

Когато се върна на местопроизшествието с дюзенбърга си, който бе паркирал близо до Речната гара, бе вече дванайсет без петнадесет. Изглежда, нещо се бе случило в схлупената къщурка, защото журналистите я щурмуваха, отблъсквани с псувни от полиция и детективи. Ела Еймити го сграбчи за ръката, когато минаваше през кордона, но той се освободи и ускори крачка.

В къщата нищо не се бе променило, освен присъствуващите. Детективите ги нямаше, Де Джонг бе още там, някак цинично и невъзмутимо усмихнат, той разговаряше тихо с нисък невзрачен мургав мъж. Бил бе там… и Люси Уилсън, по баща Ейнджъл.

Елъри я позна веднага, макар да не я бе виждал единадесет години. Докато я наблюдаваше от прага, тя не го забеляза. Стоеше до масата, втренчена в пода с ням ужас. Облегната бе на рамото на Бил. Семплата й черно-бяла рокля бе изпомачкана, лицето й изглеждаше измъчено. Леко манто бе метнато небрежно върху изтърбушеното кресло. Обувките й бяха поокаляни…

Още бе красива както някога — висока почти колкото брат си, със същата волева брадичка и черни очи, с тяло, силно и гъвкаво като пружина. Фигурата й се бе наляла с годините, грациозна и зряла. Не бяха много жените, които можеха да развълнуват Елъри Куин, но в този миг — както някога, в младостта си — той отново почувствува силата на женското й обаяние. В нейната привлекателност имаше нещо земно и непринудено, което не се поддаваше на описание. Тя въздействуваше не с прекомерна изтънченост и чистота на формите, а с очарованието на щедрата бяла кожа, прекрасните устни и очи, пищната трепетна грация на движението… Но сега Люси стоеше замръзнала, скована от ужас, а очите й бяха вперени в студеното тяло на нейния мъж. Облегната на рамото на Бил, тя дишаше тежко и гърдите й се надигаха и спадаха като вода, разплискана от камък.

— Люси Ейнджъл — каза Елъри тихо и загрижено.

Тя леко извърна глава и за момент в очите й не се четеше друго, освен ужаса от станалото. Сетне те изведнъж проблеснаха.

— Елъри Куин. Така се радвам — протегна тя свободната си ръка. Той пристъпи и я пое.

— Просто не знам какво да ти кажа…

— Тъй се радвам, че си тук. Това е ужасно, ужасно… неочаквано. — Цялата потрепери. — Моят Джо мъртъв… в това противно място. Елъри, как е възможно?

— Невъзможно е, но е факт. Ще трябва да го приемеш.

— Бил ми каза как си се озовал тук. Елъри… остани.

Той стисна ръката й. Тя се насили да се усмихне. Сетне се обърна и сведе очи.

— Мръсен номер ни погоди Де Джонг — рече хладно Бил. — Знаеше, че съм пратил телеграма на Люси. И въпреки това тайно наредил на един от своите детективи да отиде във Филаделфия с полицейска кола, да я причака и когато се върнала от кино, я взели и я докарали тук, сякаш… сякаш…

— Бил — рече кротко Люси. Елъри чувствуваше топлината на ръката й в своята, усещаше тъничката златна халка на безименния й пръст да убива дланта му. Ръката върху рамото на Бил бе бяла и скромна, без никакви украшения, като крайпътно разпятие.

— Знам си работата, Ейнджъл — рече Де Джонг без злост. — Виждам, че се познаваш с госпожа Уилсън, Куин. Стари приятели, а?