Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— В кадилака? — Той едва чу гласа й. За един влудяващ миг ароматът й изпълни ноздрите му.

— Кажете ми истината — промълви той. — Можех да ви издам на полицията. Вие бяхте със спортния кадилак тук рано тази вечер. Бяхте облечена другояче. В тъмни дрехи. Изскочихте от тази къща. Какво търсехте тук, госпожице Гимбъл? Кажете!

Тя мълча дълго, сякаш не го бе чула, после прошепна:

— О, Бил Ейнджъл, така ме е страх… Не знам какво да кажа. Не съм и мислила… Да можех да ви се доверя…

„Ето как жената се възползува от мъжката слабост“ — помисли си Бил с горчивина. Хитрост ли бе това или отчаяние? Сетне каза тихо:

— Нямах време да премисля. Не вярвам на жените… по правило. Но предполагам…

Почувствува трепета на крехкото й тяло и гласът й отекна със странна сила в съзнанието му.

— Бил Ейнджъл, нямам право да го искам от вас… който и да сте. Но нали няма да кажете? Ще ме защитите ли? О, тъй лесно ще е за тях да го изтълкуват погрешно! — Тя трепереше, сякаш току-що бе излязла от студена вода.

— Е, добре, добре, нищо няма да кажа — рече той най-сетне.

Щастливият й сподавен вик бе като музика. В един омайващ миг той усети ръцете й да обвиват врата му и устните й, отначало несигурно, сетне уверено, да се сливат с неговите. Тя се отдалечи и той се почувствува тъй необичайно самотен, че потрепери и побърза да се върне в съборетината, към грозната действителност.

— Де Джонг, мисля, че можеш да отложиш разпита за по-късно — обади се тихо Елъри, застанал в сянката на съседното дърво.

Майка й, високият мъж и Де Джонг не бяха усетили отсъствието на момичето. Де Джонг ги поведе умълчани към къщата. Люси Уилсън не бе помръднала от мястото си. Сякаш я бяха оставили само преди миг — бе все тъй притихнала, бледа и неподвижна. Бил седеше в ъгъла, забил очи в пода. Нещо го възпираше да погледне към момичето с хермелиновата наметка. А тъй копнееше да се наслади на нейната младост и свежест. „Тя трябва да е хубавичка, мислеше си той. Не, красива.“ Какво бе сторил?

— Къде е… — започна жената в самуреното палто, като се двоумеше пред прага. Очите й, някак твърде рано състарени, обходиха неуверено лицата едно по едно и после с тих ужас се спряха на вкочанените крака до масата.

— Мамо. Моля те. Моля те, недей — промълви Андрея Гимбъл.

Тогава Бил я погледна и за пръв път видя грацията, младостта и красотата й — и нещо друго, което накара да пламне у него споменът за лекото докосване до устните му. „Не бива да мисля за нея сега“ — укори се той. Това момиче въплъщаваше всичко, което бе презирал. Доброто общество. Богатството. Снобизмът на „синята“ кръв. Безделието. Тя бе противоположност на онова, което той и Люси представляваха и отстояваха. Дългът му бе ясен — не само дългът към закона, имаше и нещо друго. Хвърли поглед към сестра си, безжизнена, примряла на стола. Тя също бе красива, макар и по друг начин. А и му бе сестра. Как можеха да му минават такива мисли точно сега… Но устните му горяха, а диамантът в джоба пареше пръстите му.

— Госпожо Гимбъл — долетя сдържаният, далечен глас на Елъри, — моля ви да идентифицирате трупа.

Кръвта се оттегли от лицето на Люси Уилсън. При вида на нарастващата й бледност Бил Ейнджъл бързо дойде на себе си.

— Още не разбирам какво, по дяволите, си наумил, Куин! — рече учудено Де Джонг.

Но жената в самуреното палто пристъпваше по бежовия килим като сомнамбул. Тънката й фигура, изправена, величествена и суха, бе като от стомана. Момичето остана на мястото си, а мъжът с цилиндъра протегна ръка и я подкрепи. Ноздрите на Де Джонг се издуваха и свиваха, той заобиколи масата и смъкна вестника от лицето на Джоузеф Уилсън.

— Това е… — започна жената и млъкна. — Той е… — Затърси с тежко украсената си с пръстени ръка опора в масата зад себе си.

— Сигурна ли сте? Възможно ли е да грешите? — запита спокойно Елъри от прага.

— Не… изключено. Преди петнадесет години пострада при автомобилна катастрофа. Белегът на лявата му вежда все още си личи.

Люси Уилсън издаде приглушен писък и скочи на крака. Не бе на себе си. Гърдите й необуздано издуваха скромната рокля. Хвърли се напред, сякаш за да разкъса другата жена на парчета.

— Как смеете? — извика тя. — Защо сте дошли тук? Коя сте вие?

Високата жена бавно извърна глава. Погледите им се срещнаха — парещите черни очи на младата и студеносините на възрастната.

Госпожа Гимбъл се загърна в самуреното си палто с едва ли не оскърбителен жест.

— А вие коя сте?